Джеймс Клавел - Вихрушка

„Смърт — помисли си той, — мъченичество. Да дам живота си за справедлива кауза, свободно прегръщайки смъртта, приветствайки я. О, ще го направя, ще го направя! Аз не мога да водя армия, както Повелителя на мъчениците, но мога да въстана срещу сатаните, наричащи себе си молли, и да отмъстя на моллата Хусаин от Ковис за убийството на моя баща в името на фалшиви богове и за оскверняването на революцията на Народа!“

Почувствува нарастващ екстаз, подобно на другия, но по-силен от него.

„Обичам я с цялата си душа, но трябва да тръгна утре. Нямам нужда от бригада с мен, сам ще бъде по-безопасно. Мога лесно да хвана автобус. Трябва да тръгна утре. Трябва, но не мога, все още не. Чак след като се любим…“

Летището на Ал Шаргаз: 6,17 вечерта.

Почти на осемстотин мили на югоизток, от другата страна на залива, Гавалан стоеше на хеликоптерното летище, наблюдавайки захода за кацане на 212. Вечерта беше мека. Слънцето се скриваше зад хоризонта. Виждаше се Жан-Люк в пилотската кабина и един от другите пилоти до него, но не и Скот, както бе мислил и очаквал. Нетърпението му нарасна. Той помаха и щом спирачките задействуваха, нетърпеливо тръгна към вратата на кабината. Тя се отвори и той видя Скот — откопчаваше колана си с една ръка, другата му беше превързана. Лицето му беше бледо и издължено, но, за щастие, невредимо.

— Сине — каза Гавалан. Сърцето му блъскаше от облекчение. Искаше му се да се втурне и да го прегърне, но стоеше на мястото си и чакаше, докато Скот слезе по стъпалата и се озова на пистата до него.

— О, момчето ми, бях толкова разтревожен…

— Не се тревожи, татко. Аз съм много добре, просто много добре. — Скот обгърна, раменете на баща си със здравата си ръка. Успокоителният контакт беше толкова необходим и на двамата, че те забравиха другите.

— Господи, толкова съм щастлив да те видя! Мислех, че днес трябва да си в Лондон.

— Трябваше. Закъснявам с един час. — „Сега мога да се върна, сега, когато ти си в безопасност.“ — Заминавам веднага. — Той избърса една сълза, преструвайки се, че е прах, и посочи спрялата наблизо кола. На волана беше Джени. — Не искам да прекалявам с грижите си, но Джени ще те закара направо в болницата — само рентгенова снимка, Скот, всичко е уредено. Никакво оставане там, обещавам ти. Имаш запазена стая в хотела, непосредствено до моята. Става ли?

— Да, татко. Аз, такова… ще глътна един аспирин. Признавам, че се чувствам зле — адски друсаше по пътя… Ти отлиташ ли? Кога ще се върнеш?

— Веднага щом мога. Утре или вдругиден. Ще ти се обадя утре, става ли?

Скот се поколеба, лицето му се разкриви.

— Би ли могъл… може би… може би, би могъл да дойдеш с мен. Ще ти разкажа за Загрос. Ще имаш ли време?

— Разбира се. Лошо ли беше?

— И да, и не. Всички се измъкнахме, с изключение на Джордан, но той беше застрелян заради мен, татко, той беше… — Сълзи напълниха очите на Скот, въпреки че гласът му остана стегнат и овладян. — Не мога да се справя с това… не мога. — Той избърса сълзите си, измърмори една ругатня и го стисна със здравата си ръка. — Не мога да направя нищо, не… не знам как да…

— Не е твоя вината, Скот — успокои го Гавалан, разкъсван от отчаянието на сина си и уплашен за него. — Хайде, ела. Ние ще… нека да тръгваме.

Обърна се към Жан-Люк и извика:

— Ще заведа Скот за рентгенова снимка и се връщам веднага.

Техеран, в апартамента на Макайвър: 6,35 вечерта.

Чарли Петикин и Паула седяха на сложената за вечеря маса на светлината на свещите, вдигайки тостове с пълни чаши вино. Срещу тях седеше Саяда Бертолин. На масата имаше отворена голяма бутилка „Кианти“ и чинии с италиански салам, едната беше почти изядена. Имаше и огромен резен сирене „dolce latte“, все още недокоснат, и две пресни франзели, които Саяда беше донесла от Френския клуб. Едната също беше почти изядена.

— Може да има и война — бе предупредила тя с пресилена веселост, когато неочаквано пристигна преди половин час, — но каквото и да се случи, французите имат истински хляб.

— Vive la France и viva l’Italia, — беше извикал Петикин. Покани я неохотно, не искаше да дели Паула с никого. Откакто Паула бе приключила с интереса си към Ногър Лейн, той се бе втурнал в пробива на отчуждението им, надявайки се на чудо. — Паула пристигна с полета днес следобед, с контрабанда във всичките си бохчи и с риск за живота си. Не е ли великолепна?

Паула се засмя.

— Казва го заради „dolce latte“, Саяда. Било любимото му сирене.

— А не е ли най-доброто сирене на земята? Не е ли всичко италианско най-доброто на света?