Джеймс Клавел - Вихрушка

Макайвър тръгна към вратата, Локхарт го последва. Макайвър се чувствуваше ужасно, а и го боляха дробовете.

— Чакайте! — нареди моллата.

— Да, ваше преподобие?

— Как ще обясните, че предателят Валик, който „случайно“ е партньор на вашата компания и роднина на лихваря и поддръжника на шаха Бакраван, е пристигнал в Исфахан с този хеликоптер, за да вземе и други предатели, един от които е бил генерал Селади, друг роднина на Яред Бакраван — тъст на един от вашите старши пилоти?

Устата на Локхарт пресъхна при тези предвещаващи зла съдба думи, но Макайвър не се поколеба и се върна към атаката:

— Не аз съм назначавал генерал Валик в нашия съвет, той беше назначен от високопоставени иранци съгласно вашия закон, валиден тогава — ние не търсехме ирански партньори, иранският закон беше този, който ни задължаваше да ги вземем, те ни бяха натрапени. Това няма нищо общо с мен. Колкото до останалото — Божа воля!

С бумтящо сърце той отвори вратата и излезе с горда походка, а Локхарт довърши превода, после изрече:

— Салаам! — И го последва.

— Още не сте чули последната ми дума — извика след него майорът.

Близо до университета: 6,07 вечерта.

Те лежаха един до друг на меките килими пред огъня, който весело пламтеше в уютната стая. Шаразад и Ибрахим Киаби не се докосваха, но всеки силно чувствуваше другия. Гледаха огъня и слушаха хубавата модерна музика, идваща от касетофона, потънали в мисли.

— Ти, дар на Вселената — промърмори той, — ти, с рубинени устни и дъх като вино, ти, език на Небесата…

— О, Ибрахим — засмя се тя. — Какво е това „език на Небесата“?

Той се надигна на лакът и я погледна, благославяйки съдбата, която му бе дала възможност да я спаси от умопобъркания фанатик при похода на жените — същата съдба, която скоро щеше да го отведе в Ковис, за да отмъсти за убийството на своя баща.

— Цитирах Омар Хаям — той й се усмихна.

— Не вярвам на нито една дума! Мисля, че ти си го съчинил. — Тя отвърна на усмивката му, после затули очи от блясъка на втренчения му поглед и отново се загледа в жаравата.

Вечерта след първия протестен поход преди шест дни те дълго бяха разговаряли, обсъждайки революцията и намирайки общото в убийствата на бащите си. И двамата бяха самотни, с нищо неразбиращи майки, които само ридаеха и повтаряха „иншаллах“, без да изпитват нужда от отмъщение. Животът им се бе обърнал с главата надолу, подобно на тяхната родина. Ибрахим не беше вече вярващ — освен в целта и силата на народа, а нейната вяра беше разклатена и тя за първи път си задаваше въпроси, недоумявайки как Бог може да позволи такива злини, които бяха довели до такова критично положение, до покварата на страната и нейния дух.

— Съгласна съм, Ибрахим, ние не сме се отървали от един деспот, за да се сдобием с друг. Ти си прав. Деспотизмът на моллите всеки ден става все по-очевиден — говореше тя. — Но защо Хомейни се противопоставя на правата, които ни даде шахът, на тези съвсем умерени права?

— Те са твои неотменни права като човешко същество и не се дават от шаха или от когото и да било — както тялото ти е твое собствено, а не поле за разораване.

— Но защо се противопоставя имамът?

— Той не е имам, Шаразад, само аятолах, мъж и фанатик. Той прави това, което свещенослужителите са правили винаги през цялата история: използува своята версия на религията, за да упоява хората до безчувственост, да ги държи в зависимост и невежество, за да осигури властта на моллите. Нима той не иска само моллите да отговарят за образованието? Нима не претендираме единствено моллите разбират „закона“? Сякаш единствено те имат цялото познание!

— Никога не съм мислила за това така, аз се примирявах толкова много, прекалено много. Но ти си прав, Ибрахим, ти правиш всичко толкова ясно. Ти си прав, моллите вярват само на това, което е в Корана — като че ли това, което е било подходящо за времето на Пророка, мир на душата му, трябва да се прилага днес. Отказвам да съм крепостник без право да избирам и без право да гласувам.

Намираха толкова много общи области на мислене, той — съвременен университетски възпитаник, тя — с желание да бъде съвременна, но несигурна за своя път. Споделяха тайни и копнежи, разбираха се един друг мигновено, използващи едни и същи нюанси, свързани с едно и също наследство — той толкова приличаше на Карим, сякаш бяха братя.

Тази нощ тя беше спала блажено и на следващата сутрин се беше измъкнала рано, за да се срещнат отново и да пият кафе в едно малко кафене. Сложи си чадора за безопасност и секретност. Смяха се много, с причина и без причина, бяха и сериозни. И двамата чувстваха взаимно привличане и нямаха нужда да говорят за това. Последва вторият протестен поход, по-голям от първия, по-добър и с по-малък отпор.