Джеймс Клавел - Вихрушка

Паула му връчи тирбушона. От погледа на зелено-кафявите й очи го побиха тръпки.

— Наздраве, caro!

— Magnifico! Всички ли млади дами от „Алиталия“ са така внимателни, храбри, красиви, способни, нежни, благоухаещи, обичливи и, ъ-ъ фотогенични?

— Разбира се!

— Присъедини се към празника, Саяда — покани я той. Когато тя се приближи и свещите я осветиха, той я видя по-добре и забеляза, че нещо не е наред. — Добре ли си?

— О, да, нищо, нищо ми няма. — Саяда беше доволна, че може да се прикрие зад светлината на свещите. — Аз… аз няма да остана, аз… просто ми липсва Жан-Люк, исках да разбера кога ще се върне, помислих, че франзелите може да са ви от полза.

— Очаровани сме, че дойде. Не сме имали приличен хляб от няколко седмици, благодаря, но защо не останеш? Мак отиде до Дошан Тапе да вземе Том. Том все ще знае нещо за Жан-Люк. Ще дойдат всеки момент.

— Как е Загрос?

— Трябваше да я затворим.

Докато прибираше чашите и слагаше масата с помощта на Паула, която всъщност вършеше повечето работа, той им разказа за атентата на терористите срещу сонда „Белисима“, за смъртта на Джани и малко по-късно на Джордан, и за раняването на Скот Гавалан.

— Кървава работа, но това е!

— Ужасно! — обади се Паула. — Това обяснява защо обратният ни маршрут е през Шираз и имаше инструкция да пазим петдесет свободни места. Сигурно са за нашите сънародници в Загрос.

— Какъв лош късмет — Саяда се чудеше дали трябва да предаде тази информация. На тях и на него. Гласът се беше обадил по телефона рано вчера и попита в колко часа си е тръгнала от Тимур в петък.

— Около пет, пет и петнадесет. Защо?

— Проклетата сграда се запали веднага след мръкване — някъде на третия етаж, хващайки в капан двата горни. Изгоряла е до основи. Има много убити и никаква следа от Тимур или от другите. Разбира се, пожарната дойде твърде късно…

Не беше проблем да намери истински сълзи и да остави силното си страдание да се излее. По-късно през деня гласът се беше обадил отново.

— Даде ли на Тимур книжата?

— Да, да…, дадох ги.

Последва приглушена псувня.

— Бъди във Френския клуб утре следобед. Ще ти оставя инструкции в твоята кутия.

Но съобщение нямаше, така че тя измоли франзелите от кухнята и дойде тук. Нямаше къде другаде да отиде, а беше все още много изплашена.

— Много тъжно — произнесе Паула.

— Да, но стига за това — Петикин съжаляваше, че им каза. „Не е техен проблем“ — помисли си той. — Нека да хапнем, да пийнем и ще се развеселим.

— Защото утре ще умрем! — изрече Саяда.

— Не. — Петикин вдигна чашата си и се усмихна на Паула. — Защото утре ще живеем. Наздраве!

Чукна чашата си с нея, после със Саяда и си помисли каква несравнима двойка са те. Но Паула беше далеч по-…

Саяда мислеше: „Чарли е влюбен в тази прелъстителна харпия, която ще го изяде от прищявка и ще избълва останките, без дори да се оригне, но защо те — моите нови господари, които и да са те — защо те искат да знаят за Жан-Люк и Том и защо искат да бъда любовница на Армстронг, и как са научили за моя син, Господ да ги убие!“

Паула мислеше: „Мразя този отвратителен град, където всички са толкова навъсени, измъчени от съдбата и отчаяни, като тази бедна жена, която очевидно е обхваната от обичайната тревога за мъжа си. Прекрасно е, че съществува Рим и слънчевата светлина и сладкият живот да бъдеш пиян от вино и смях, да бъдеш забавляван с любов, да отглеждаш деца, да се грижиш нежно за съпруг, но само дотогава, докато дяволът се държи прилично — защото всички мъже са противни и защото харесвам този Чарли, който е твърде стар и все пак не е, твърде беден и все пак не, твърде мъжествен и все пак…“

— Alora! 26 26 Хайде, наздраве (ит.). — Б.пр. — извика тя.

Виното правеше устните й по-сочни.

— Чарли, amore 27 27 Любими, скъпи (ит.). — Б.пр. , трябва да се срещнем в Рим. Техеран е толкова… толкова стиска, не, scusa 28 28 Извинете (ит.). — Б.пр. , потискащ.

— Не и когато ти си тук — отговори той.

Саяда ги видя как се усмихват един на друг и им завидя.

— Мисля, че трябва да тръгвам — каза тя и се надигна.

Преди Петикин да успее да възрази, в бравата се превъртя ключ и влезе Макайвър.

— О, здравейте — той се опитваше гласът му да прозвучи весело. — Здравей, Паула, здравей, Саяда. Каква приятна изненада. — После забеляза масата. — Какво е това? Коледа? — Той свали дебелото си палто и ръкавиците.

— Паула го донесе, а Саяда — хляба. Къде е Том? — попита Петикин, усетил, че нещо не е наред.