Джеймс Клавел - Вихрушка

— Киш, тук HST на траверс Киш, поддържам триста.

— Киш. Поддържай триста. Има трафик на изток на три хиляди.

— Да, виждам ги. — Бяха два изтребителя. Той ги показа на Касиги, който не ги виждаше. — F-14, може би излитат от Бандар-е Абас.

Касиги не отговори, само кимна и това накара Скрагър да се почувствува още по-зле. Минутите минаваха. Перките бръмчаха.

После Скрагър се реши, въпреки че му беше неприятно.

— Съжалявам — започна той навъсено, — но ще трябва да изчакаш до Ал Шаргаз. Анди Гавалан може да помогне, аз не мога.

— Той може да помогне? По какъв начин? Какво има?

След кратка пауза Скрагър поясни:

— Ако някой може да помогне, това е той. Нека приключим дотук, друже.

Касиги чу окончателния отговор, но го пропусна покрай ушите си и остави въпросът да почака за момент, обезпокоен от появилите се нови сигнали за опасност. Това, че Скрагър не влезе в капана му и не му каза тайната, го накара още повече да го уважава. „Но това не го извинява — мислеше си той и яростта му нарастваше. — Той ми каза достатъчно, за да ме предупреди, сега зависи от мен да открия останалото. И така, Гавалан е ключът. За какво?“

Чувствуваше, че главата му ще се пръсне. „Не обещах ли аз на този луд Затаки, че ще сме в бизнеса веднага? Как смеят тези хора да провалят целия ни проект — нашия национален проект. Без хеликоптери не можем да започнем! Това е равносилно на предателство срещу Япония! Какво планират те?“

Той с усилие сдържаше яда си.

— Сигурно ще се видя с Анди Гавалан колкото е възможно по-скоро и да се надяваме, че ти ще оглавиш нашите операции, а?

— Каквото каже Гавалан, зависи от него.

„Не бъди толкова сигурен — мислеше си Касиги, — защото каквото и да се случи, аз ще имам тези хеликоптери веднага — вашите, на «Гърни», не ме интересува чии. Но в името на предците ми самураи, «Иран-Тода» няма повече да рискува! Нито пък аз!“

Табриз, в двореца на хана: 10,50 преди обед.

Азадех последва Ахмед в стаята в западен стил и после до балдахиненото легло и сега, когато вече беше вътре, почувствува, че кожата й настръхва от страх. До леглото седеше сестра в колосана бяла униформа, с отворена книга в скута. Наблюдаваше ги любопитно през очилата. Дебели брокатени завеси покриваха прозорците, за да не става течение. Светлините едва горяха. Смрадта от възрастния човек се носеше навсякъде.

Очите на хана бяха затворени, лицето му беше бледо, дишането задавено, към ръката му беше закачена система с физиологичен разтвор, поставена до леглото. Полузаспала в един стол наблизо беше Айша, свита и дребна, косата й разчорлена, лицето й обляно в сълзи. Азадех й се усмихна колебливо, съжаляваше я, после с чужд за нея глас каза на сестрата:

— Как е Негово височество, моля?

— Добре. Но не трябва да се вълнува или да бъде обезпокояван — отговори меко сестрата на турски. Азадех я погледна и видя, че е европейка, на около петдесет години, с боядисана кестенява коса, с червен кръст на ръкава.

— О, вие сте англичанка или французойка?

— Шотландка — поясни жената на английски с очевидно облекчение и лек акцент. Говореше тихо, наблюдавайки хана. — Аз съм сестра Бейн от болницата в Табриз, а пациентът се оправя, както можеше да се очаква — при положение, че се вслушва в съветите. Мога ли да попитам кои сте вие?

— Аз съм дъщеря му Азадех. Току-що пристигнах от Техеран — той е изпратил хора да ме повикат. Ние… ние пътувахме цяла нощ.

— А, да — каза сестрата, учудена, че толкова красиво същество може да е било създадено от толкова грозен човек. — Бих предложила, девойче, да го оставите да поспи. Веднага щом се събуди, ще му кажа, че сте пристигнали, и ще ви повикам. По-добре е да спи.

— Моля, къде е охраната на Негово височество? — раздразнено попита Ахмед.

— Няма нужда от въоръжена охрана в болнична стая. Отпратих го навън.

— Тук трябва винаги да има пазач, освен ако ханът или аз не му заповядаме да се махне. — Ахмед се обърна сърдито и излезе.

— Това е просто обичай, сестро — поясни Азадех.

— А, много добре. Но е още един обичай, без който можем да минем.

Азадех пак погледна към баща си и едва го позна. Помъчи се да спре ужаса, който я обземаше. „Даже и в това състояние, даже и така, той може да ни погуби, мен и Хаким — той все още има своето зло куче Ахмед.“

— Моля ви, как е той, наистина?

Бръчките по лицето на сестрата се вдълбаха още повече.

— Правим всичко, което можем.

— Няма ли да е по-добре да бъде в Техеран?