Тили Багшоу - Дуел

— Какво стана? — попита Дилън. — Да не си се сбила с някой трън?

— Нещо такова — усмихна се момичето, като неохотно откри носа си. — Нямах представа, че ще е толкова трудно. Едва се задържах на седлото. Боби непрестанно ми повтаряше да не оставя нито една крава да мине покрай мен, но е безнадеждно. Цяла сутрин се мотах нагоре-надолу по хълмовете като идиот, а можех да си остана в леглото.

— Разбирам как се чувстваш — каза Дилън, като се възхити крадешком на гърдите й, които се повдигаха под тениската. — Но мога да те утеша, че и ние не се справихме много добре, а аз се занимавам с това много по-дълго от теб. Някои дни е лесно, други — много по-трудно. Това е фермерството.

Мили въздъхна.

— Боби твърди, че всичко това ще ми помогне, когато започна да се състезавам, но не разбирам как.

— Е — усмихна се Дилън. — Не съм сигурен, че и аз разбирам. Но Боби си знае работата, когато става дума за коне.

— Така е — бързо потвърди Мили. — Затова съм тук. Той е невероятен.

Нямаше начин да не доловиш обожанието в гласа й. Дилън бе чувал същото от безброй други момичета. Боби може и да не забелязваше колко красива е ученичката му, но тя определено бе лудо влюбена в него.

— Не бих се косил, ако бях на твое място — посъветва я нежно. — Боби има среща с инвеститор от Ел Ей. Ако извадим късмет, ще тренираш състезателни коне след няколко седмици и каубойската ти кариера ще приключи. Иска ми се и аз да бях такъв късметлия.

Мили повдигна вежди.

— Мислех си, че обичаш фермерството. Боби вечно ми разправя колко си страхотен и как ранчото е целия ти живот.

— Да, това е целия ми живот — сви рамене Дилън. — Но не означава, че го обичам.

— Какво искаш да правиш? — удиви се Мили.

— Искам да рисувам — отговори той с копнеж в гласа. — Но няма да стане.

— Никога не знаеш — възрази тя. — Преди няколко седмици мислех, че никога вече няма да яздя или да се състезавам. Но сега съм тук.

— Да, тук си — ухили се младежът.

Мили беше адски готино момиче. Дори издрана и наранена след тежката сутрин чарът й бе неустоим. Дилън осъзна, че лесно можеше да се влюби в нея. Но нямаше смисъл. Тя искаше Боби, не него.

Винаги ставаше така с момичетата. В сравнение с Боби той сякаш не съществуваше.

Уайът пресрещна Боби в двора.

— Къде е човекът? — попита младият мъж, като се смъкна от коня.

— В офиса е — отговори Уайът и сложи ръка на рамото му. — Слушай, бъди внимателен. В този тип има нещо, на което не се доверявам.

— Какво?

— Не знам — намръщи се Уайът. — Трудно ми е да го опиша. Просто е… мазен.

— Мога да се справя с това — небрежно отвърна Боби.

— Може и така да е — търпеливо се съгласи Уайът. — Но не бързай. Опознай го, преди да се обвържеш с нещо. Понякога си склонен да прибързваш.

— Кой го казва? — настръхна Боби. — Баща ми ли? — едва сдържаше раздразнението си. — Благодаря за загрижеността. Но вече не съм дете, Уайът. Мога да се справя с този тип. Знам какво искам.

Възрастният човек кимна почтително и му направи път. Нямаше смисъл да настоява повече. Ироничното бе, че Боби приличаше на Ханк много повече, отколкото осъзнаваше — бе упорит като муле. Ханк никога не бе приемал съвети и това доведе до влошаването на положението в Хайуд. Боби бе същият, но към упоритостта му бе прибавена и младежка самоувереност, която го правеше още по-неконтролируем. Уайът се молеше шестото му чувство относно Тод Кренбърн да го е подвело. Но докато гледаше как младежът влиза енергично в офиса, изпита същото усещане за обреченост, както когато наблюдаваше как агнетата отиват на заколение.

— Боби? — скочи на крака Тод Кренбърн и протегна ръка приятелски.

Беше забравил, че момчето приличаше на манекен и бе доста високо. По-неуверен човек от Тод би се притеснил от физическото несъответствие между тях двамата, но той не страдаше от липса на самочувствие.

— Как си? — попита любезно. — Не знам дали си спомняш, но преди няколко години се запознахме във Флорида.

Боби раздруса ръката му и седна на бюрото, без да си направи труда да покани и госта си да се настани удобно.

— Страхувам се, че не помня — нетактично подхвърли. — Но управителят на ранчото ми съобщи, че на времето си преговарял с баща ми.

Нагло малко лайно, помисли си Тод, но усмивката остана здраво залепена на лицето му.

— Точно така. Е, преговори не е съвсем точно казано. Както знаеш, аз се занимавам с недвижими имоти. Винаги съм се интересувал от земята на баща ти, но бе очевидно, че той няма да ми продаде нищо.