Тили Багшоу - Дуел

Мили се замисли за момент.

— В безопасност — отговори най-после, като избегна първия въпрос. — Кара ме да се чувствам в безопасност.

— Е, мисля, че звучи чудесно — решително заяви Ейми. — И много романтично. Сигурно ужасно ти липсва.

— Да, липсва ми — потвърди Мили.

Наистина беше така. Винаги, когато я обземеше тревога от предстоящата среща с Боби, а това се случваше в почти всяка минута откакто самолетът й се бе приземил в Калифорния, изпитваше желание да се обади на Зак.

— Всичко ще е наред, нали? — попита тя, като наруши обета си да не хленчи пред Ейми. — Ами ако Боби още ме мрази? Ами Уайът и Маги? Как да се изправя пред тях след неприятностите, които причиних?

Ейми стисна ръката й.

— Всичко ще е наред — успокои я тя. — Семейство Макдоналд не са злобни и отмъстителни, знаеш го. А и накрая всичко приключи добре. Колкото до Боби — замълча за момент, сякаш търсеше подходящите думи, — той също омекна. Повярвай ми. Никой няма да се държи зле с теб. Не бих те довела тук, ако не го вярвах, нали?

— Права си — съгласи се Мили и я прегърна. — Благодаря ти.

Но дълбоко в себе си изпитваше тревога, която не можеше да бъде успокоена от думите на Ейми.

Когато булчинският конвой пристигна в Хайуд, слънцето вече беше високо в небето над ранчото и огряваше чудесния зимен ден.

Помощният хамбар, трансформиран за случая в параклис, изглеждаше великолепно и напълно подходящ за сватба. Балите сено и фермерските машини бяха пренесени другаде, подът бе излъскан, а дървените стени — боядисани в блестящо бяло. В добавка от голямата къща бяха донесени няколко стари викториански пейки. Четири гигантски букета от бели лилии и червени рози украсяваха помещението. От гредите на тавана висяха гирлянди от бръшлян, а стотици малки, ухаещи на циклами свещи бяха подредени от двете страни на пътеката между редовете.

— Изглежда невероятно красиво — каза Боби на Тара, която посрещаше гостите на вратата, и я целуна по бузата.

Със съвсем малко помощ от страна на Съмър и Маги Тара бе сътворила цялата украса.

— Осъзнаваш, че можеш да спечелиш милиони като изискана организаторка на сватби в града, нали? — подкачи я той.

— И да оставя ранчото? — ухили се тя и махна към зелените пасбища навън. — Никога!

Скован във взетия под наем смокинг, Боби се чувстваше почти толкова удобно, колкото пингвин в Сахара. Да си кум бе достатъчно нервна и страшна задача — през последните десет минути бе проверил поне двадесет пъти дали пръстените са в джоба му. Но очакването на булката и, разбира се, Мили влошаваше положението.

Знаеше, че всички се тревожат за него. Уайът, Дилън и останалите очакваха Боби да полудее от радост, когато „Комарко“ се отказаха от делото. Но все още го ядеше мисълта, че ранчото бе спасено не от него самия, а от Джими Прайс, колкото и да се бе променил. Това бе последният удар върху наранената му гордост и не знаеше как да се примири с него.

Дори днес, когато Дилън бе център на вниманието, не можеше да се отърси от чувството, че хората го наблюдават и си шепнат какъв късмет бе извадил или каква тъпота бе проявил, когато рискува Хайуд и наследството си.

Не че някой от тях можеше да го съди по-строго от него самия.

Най-после се появи бял пикап от 1950 година, украсен с бели панделки и цветя, последван от втори, украсен по същия начин.

Ейми изскочи първа, зашеметяваща в бяла органза. Джими, ухилен гордо, й помогна да излезе от колата и търпеливо я изчака да оправи воала си. След минути се отвори вратата на втората кола и Мили излезе навън.

Боби огледа скришом възстановените й извивки в изумруденозелената рокля и се ядоса. Защо трябваше да се появи тук толкова вбесяващо и безумно красива? Сякаш си нямаше достатъчно тревоги днес.

Макар за всички разумни хора да бе повече от ясно, че Боби все още изпитва чувства към Мили, той отказваше да го признае дори пред себе си. Заради Дилън се съгласи да се държи любезно с нея днес, но това бе всичко. Ако тя очакваше да й прости за Тод и гнусните реклами, за начина, по който го бе предала…

Мислите му бяха грубо прекъснати, когато видя как Мили хваща ръката на хубаво момче с кестенява коса.

— Кой, по дяволите, е този клоун? — попита той Тара, без да осъзнае, че издава ревността си.

— Защо, Боби? — закачи го тя. — Да не би да е заел мястото ти?

— Не — смънка, като съжали за слабостта си. — Разбира се, че не.

Но се изчерви толкова силно, че Тара се засмя.

— Успокой се — каза тя. — Това е братът на Ейми, Дони. Той е гей.