Тили Багшоу - Дуел

Съсредоточен само в себе си, както винаги, той не забеляза възмущението й и дори се опита да я прегърне.

— Научих се да прогонвам гнева си, Рейчъл — продължи спокойно. — Би трябвало да опиташ същото. Не трябваше да търсиш успокоение в храната. Би трябвало да се обърнеш към Господ.

Мили не вярваше, че някога е обичала брат си повече, отколкото в този момент. Изражението на Рейчъл почти си струваше загубата на Нюуелс.

— Преди да се обърнеш към Господ, Рейчъл — намеси се Мили весело, — разкажи ни новините за Мики. Чух, че ходи с онази чешка гимнастичка, Полина някоя си. Поддържаш ли още връзка с него?

— Не — ледено отвърна Рейчъл. — Но каквото и да си прочела, трябва да знаеш, че аз зарязах Мики, а не той мен.

— А, ето те — извика бащата на Рейчъл, усмихнат както винаги. — И Мили! — зарадва й се той. — Как си, скъпа? Чудесно е да видя, че двете най-после сте заровили томахавката на войната.

— Здрасти, Майкъл — целуна го Мили нежно, като знаеше, че това ще вбеси Рейчъл още повече. — Честита Коледа.

— Мисля, че майка ти иска да поговори с теб — съобщи й той.

Всички се извърнаха към Линда, която махаше енергично на Мили и Зак. Джаспър вече бе изчезнал някъде, несъмнено да проповядва Божието слово на останалите неверници в дома на семейство Дилейни.

— Какво правиш? — изсъска Линда театрално, когато Мили най-после отиде при нея. — Обеща ми, че няма да правиш сцена на Рейчъл.

— Не съм направила абсолютно нищо! — възмутено се защити Мили, като потърси подкрепа от Зак. — Почти не казах и дума. Джаспър я вбеси.

— Е, както и да е — каза Линда мрачно, — има и нещо друго — тя бръкна в златната си вечерна чантичка и извади твърд бял плик. — Пристигна вчера, но забравих да ти го дам. Мисля, че може да е от Боби — добави шепнешком.

Мили усети как жизнерадостното й настроение се изпари, а кожата й настръхна. Пощенската щампа наистина беше от Солванг.

— Знаеш ли, по-лесно е да разбереш от кого е, ако го отвориш — нежно я насърчи Зак.

Мили скъса плика и извади официално напечатана покана.

— От Ейми е — съобщи тя след дълго мълчание. — Тя и Дилън ще се женят. Сватбата е в Хайуд, на Нова година.

— Е, това е чудесна новина, нали? — попита Зак. — Знам, че харесваш Дилън.

— О, да, разбира се. Той е чудесен — разсеяно отвърна Мили.

Мислите й очевидно бяха някъде далеч оттук и ако бе щастлива, не го показваше.

— Трябва да побързаш да си купиш самолетен билет — посъветва я Линда. — Много хора ще пътуват към Калифорния за Нова година. Предполагам, че повечето места са вече заети.

— О, няма да пътувам — засмя се Мили с престорена небрежност. — Няма начин.

Зак я изгледа с вбесяващия си адвокатски проницателен поглед, който не ти оставяше друга възможност, освен да си признаеш всичко. Понякога Мили се изнервяше, че той разчита мислите й с такава лекота.

— Какво? — нацупи се тя. — Абсолютна лудница ще е. А и предизвестието е прекалено кратко.

Зак отново я погледна.

— Престани да ме гледаш така!

Но той не спря. Мили знаеше, че е прав. Ейми се омъжваше за Дилън, за Бога. Трябваше да отиде.

Въздържаше я само мисълта за Боби. Не можеше да обясни чувствата си дори на самата себе си, но при мисълта да го види отново я обземаше смесица от страх и надежда.

От една страна, искаше й се да побегне. Да се скрие в ръцете на Зак и да се мушне под одеялото от закрила и спокойствие, което той й осигуряваше. Но от друга, знаеше, че така само ще отложи неизбежното. И тъкмо то я плашеше.

— Рано или късно ще трябва да се видиш с него — отбеляза Зак. — Да се изправиш пред демоните си. Моментът е подходящ.

— Знам — отговори Мили, като се сгуши в прегръдката му. — Знам.

Съмър погледна отражението си в огледалото и въздъхна. Виненочервеното вълнено сако бе невероятно красиво, произведение на изкуството, но нещо в останалия й сватбен тоалет я притесняваше. Може би високите десет сантиметра токчета, с които не бе свикнала? Или дългата елегантна виненочервена пола, която подчертаваше бронзовия й загар, но все пак бе ужасно сковаваща за момиче, свикнало да прекарва деветдесет и девет процента от времето си в дънки?

Каквото и да беше, искаше й се да се чувства по-удобно и по-уверена от обикновено.

Дилън, любимият й брат, се женеше. Това събитие можеше, освен щастливо, да е и леко горчиво, ако не се събираше с най-милата, най-сладката и чудесна жена в света. Всички в семейство Макдоналд обожаваха Ейми. Само няколко часа след като я видяха за първи път, притесненията им, че Дилън ще доведе у дома разглезена богата наследница, се изпариха.