Тили Багшоу - Дуел

Това си беше вярно. А дори да не беше, не виждаше друга възможност, освен да се изправи пред липсата си на талант като жокей и да се върне у дома при Линда.

— Аз мога ли да направя нещо? — промърмори Рейчъл, потънала във фантазии, в които се виждаше като красивата приятелка на гангстер и наблюдаваше трепетно как Джаспър се бори с бандитите от Ийст Енд, за да я отрупва с кожи и бижута.

— Преди всичко — въздъхна той, облекчен, че Рейчъл прие всичко така добре — имам нужда от прилична лъжа за пред майка ми. Нещо, което да я разсее и да й попречи да задава прекалено много въпроси.

Очите на Рейчъл проблеснаха доволно. Тя се втурна обратно в банята, донесе списанието и го подаде на Джаспър.

— Страница двадесет и втора — съобщи му триумфално. — Това със сигурност ще разсее майка ти.

— Господи! — извика Джаспър, забравил за момент нараненото си лице и вторачен смаяно в снимките на сестра си.

Последният път, когато я видя, бе точно след погребението на баща им. И сега едва я позна. Не само защото беше гола. Независимо дали Рейчъл искаше да го признае, Мили изглеждаше страхотно. Наистина страхотно.

— И то след целия шум, който вдигна заради моите снимки в „Заредени“ — нацупи се Рейчъл. — Какво мислиш?

— Мисля — отвърна той бавно, все още неспособен да отмести очи от страницата, — че за първи път в живота си малката ми сестричка ми е направила услуга. Мама ще изкукурига. А ти — целуна я и се намръщи от болката в устните си — си гений.

В Ню Йорк, на обичайното си пътешествие в края на лятото, Джими Прайс бе в отвратително настроение.

Градът се беше събудил за прекрасна септемврийска сутрин. Ярки слънчеви лъчи огряваха малки облачета, а цветовете по храстите и дърветата пред „Четири сезона“ блестяха в яркорозово и бяло, сякаш не искаха да си признаят, че дългото горещо лято най-после бе свършило.

Но Джими дори не забелязваше красотата, която го заобикаляше.

Благодарение на неочакваното повишение на лихвите вчера откри, че цената на акциите му бе спаднала с пет процента през нощта, и прекара първите два часа след събуждането си на телефона, опитвайки се да успокои разтревожените си инвеститори. Наистина трябваше да отлети обратно за Калифорния и да оправи нещата лично. Но очакваше пътуването до Ню Йорк от месеци и по никакъв начин нямаше да пропусне състезанието днес.

— Мога ли да ви донеса нещо, господине? Още препечени филийки?

Келнерът беше учтив и незабележим, олицетворение на идеалното обслужване, а това караше Джими да отсяда в „Четири сезона“, въпреки че лесно можеше да си купи и обзаведе луксозна къща в града. Кенди вечно го тормозеше да се сдобият с жилище в Ню Йорк. Ала Джими обичаше хотелите. Бяха делови и безлични, също като него.

— Не, благодаря — отговори той, без да вдигне очи от спортната страница на „Ню Йорк Таймс“. — Само прясно кафе. Много горещо.

Още откак купи първия си кон преди повече от десет години, Джими се пристрасти лудо към надбягванията — до такава степен, че някои от членовете на борда му се оплакваха често заради времето, което прекарваше по пистите. Не можеше да определи какво точно му харесваше най-много. Разбира се, вълнението от победата винаги го радваше, но освен това обичаше и светската страна на тези събития, и похвалите, получени от обществото на тузари със стари пари, които иначе не биха обърнали внимание на милиардер от пресата. Притежанието на състезателни коне легитимираше богатството му. Придаваше му изисканост. А и му осигуряваше уникална почивка от проблемите в живота.

След като първата му съпруга се самоуби, Джими започна да посещава пистите, за да забрави и потисне вината си. Вля цялата си емоционална енергия в конете — отначало чистокръвни, а после и каубойски. С течение на годините кошмарният му първи брак избледня в спомените му, но той продължи да ходи на хиподрума. Сега най-силната тръпка идваше от това, че му завиждаха. Влизаше на стадиона или на някой купон, хванал под ръка зашеметяващо красивата Кенди, и знаеше, че всички други собственици на коне я желаят, а това бе невероятен кеф.

Ако не беше Ейми, вероятно щеше да забрави за миналото напълно. Но всеки път, когато погледнеше дебелото нещастно лице на дъщеря си, виждаше майка й, вторачена мрачно в него. Съществуването на Ейми бе всекидневно напомняне за всички грешки, които бе допуснал и вече никога не можеше да оправи. В някои дни едва успяваше да си наложи да я погледне.

Не би я повлякъл с тях в Ню Йорк, ако Кенди не настояваше, че имат нужда от помощта й заради близнаците. Поредната гувернантка ги бе напуснала преди няколко дни — петдесетата за тази година — и ако искаха да вземат момчетата със себе си, трябваше да доведат и Ейми.