Гийом Мюсо - Хартиеното момиче

— Чакай… Как така си сигурна, че Том го е направил, след като той никога нищо не ти е казал?

— Аз съм ченге, Майло. Преди две години получих разрешение да прегледам архивите на полицията в Лос Анджелес и поисках да видя досието за убийството на втория ми баща. Нямаше кой знае какво: два-три разпита на съседи, няколко снимки от местопрестъплението и абсолютно претупано снемане на отпечатъци. На никого не му пукаше кой е убил един дребен търговец от „Макартър Парк“. Но на една от снимките съвсем ясно се виждаше дъска с колелца, подпряна на стената, а на нея нарисувана една падаща звезда.

— И този скейтборд…

— … го бях подарила на Том — каза тя и се обърна.

Хирургическият екип беше наобиколил професор Жан-Батист Клузо.

С трион той отвори гръдния кош на Били по дължина, като започна от долната част и завърши при брадичката. После достигна до перикарда, разгледа коронарните артерии и постави външно кръвообращение, като инжектира силен разтвор на натрий, който предизвика спирането на сърцето. Една помпа замести сърцето, а апарат за кислород — белите дробове.

Всеки път, когато правеше операция на отворено сърце, Жан-Батист Клузо изпитваше все същото възхищение пред този почти магически орган, който ни свързва с живота: 100 000 хиляди удара на ден, 36 милиона на година, повече от 3 милиарда само за един живот. И всичко това за тази малка, обляна в кръв помпа, която изглежда толкова крехка…

Той отвори първо дясното предсърдие, после лявото и премахна двата тумора, като всеки път изрязваше основата на захващане, за да попречи на рецидивите. Действително влакнестият тумор беше с необичайна големина.

Истински късмет, че ги открихме навреме!

От предпазливост разгледа сърдечните кухини и камерите, търсейки други тумори, но не откри нито един.

След като интервенцията приключи, той отново закачи сърцето за аортата, продуха дробовете, постави дренажи, за да отведе кръвта и затвори гръдния кош със стоманен конец.

Бързо направено, добре направено! — помисли си той, докато си сваляше ръкавиците и излизаше от операционната.

Слънцето залязваше над Сеул. Както всяка вечер в пиковия час, улиците на корейската столица бяха парализирани от движението.

Изол Парк излезе от станцията на метрото, направи няколко крачки по тротоара, пресече на пешеходната пътека и се запъти към кампуса. Сгушен в сърцето на студентското градче, университетът „Евха“ наброяваше над двадесет хиляди студентки и беше един от най-добрите и най-елитните в страната.

Изол слезе по огромното стълбище с лек наклон, което стигаше до това, което всички наричаха „пукнатината“: пространство, изградено изцяло от стъкло и състоящо се от две сгради една срещу друга от двете страни на една бетонна алея.

Тя влезе през главния вход на този прозрачен кораб, чийто партер с магазините и кафенетата си приличаше на ултрамодерен търговски център. Взе асансьора, който водеше към горните етажи, където имаше лекционни зали, театър, кино, спортна зала, но най-вече голяма библиотека, отворена денонощно. Спря пред машината да си купи един зелен чай, после намери място в дъното на залата. Тук човек наистина беше в XXI век: всяка маса представляваше работно място, оборудвано с компютър, даващ непосредствен достъп до книгите в библиотеката, които бяха качени в интернет.

Изол си разтри слепоочията. Едва се държеше на крака. Предния ден се беше върнала от учебното си пътуване и вече беше претрупана от работа. По-голямата част от вечерта прекара в правене на фишове и в преглеждане на лекциите си, като непрестанно поглеждаше към екрана на телефона си, подскачайки всеки път, когато апаратът вибрираше, за да оповести пристигането на имейл или на есемес, който никога не беше този, който чакаше.

Трепереше, беше й студено, полудяваше. Защо Джимбо изобщо не се обаждаше? Беше ли измамена, тя, която обикновено беше толкова недоверчива и дистанцирана спрямо хората?

Беше почти полунощ. Библиотеката малко по малко се изпразваше, но неколцина студенти щяха да останат до 3–4 ч. сутринта. Тук беше така…