Гийом Мюсо - Хартиеното момиче

Увита в покривката на леглото, Били дойде при мен до прозореца с две глинени чаши.

— Бих искала да ми разкажеш нещо — започна тя и ме целуна по врата.

Взе якето ми, сложено върху облегалката на един стол и извади портфейла ми.

— Може ли?

Потвърдих с кимване на глава. Тя отвори разшитата наполовина подплата зад отделението за банкноти и извади металната гилза.

— Кого си убил? — попита.

На седемнадесет години съм. В библиотеката на лицея съм и уча за изпити, когато една ученичка влиза и извиква: „Оправдали са ги!“ Всички в залата разбират, че тя говори за присъдата в аферата Родни Кинг.

Една година по-рано този млад чернокож бил спрян за превишена скорост от полицията в Лос Анджелес. Пиян, той отказал да съдейства на полицейските служители, които решили да го укротят с електрически палки. Тъй като се съпротивлявал, те го пребили жестоко, без да знаят, че сцената е заснета от оператор любител, който още на следващия ден изпратил касетата на Канал 5. Много бързо кадрите бяха разпространени от телевизионните канали по цял свят, предизвиквайки гняв, срам и възмущение.

Оправдали са ги!

Разговорите спират на мига и отвсякъде се понасят ругатни. Чувствам как възмущението и омразата се покачват. Негрите преобладават в квартала. Веднага ми става ясно, че нещата ще се обърнат на зле и че е най-добре да се прибера в къщи. На улицата новината за присъдата се разпространява като вирус. Въздухът е зареден с напрежение и отчаяние. Разбира се, това не е първата полицейска саморазправа и първият юридически фарс, но този път е заснето и това променя всичко. Целият свят видя как четирима озверели полицаи пребиват нещастника: над петдесет удара с палка и дузина ритника по човека, завързан с белезници. Тази непонятна оправдателна присъда е капката, която прелива чашата. Годините на Рейгън и Буш бяха ужасни за бедните. На хората им е писнало — от безработицата и от мизерията, от дрогата и от една образователна система, която възпроизвежда неравенството.

Когато се прибирам в къщи, пускам телевизора и си сипвам купичка мюсли. На различни места са избухнали безредици и виждам първите картини на това, което ще се превърне във всекидневие през следващите три дни: грабежи, пожари, сблъсъци с полицията. Блоковете на ъгъла на „Флоренция“ и „Нормандия“ са потънали в огън и кръв. Някакви типове бягат с кашони храна от разбитите магазини. Други теглят колички с натоварени мебели и домакинска техника. Властите призовават към спокойствие; на мен обаче ми е ясно, че това няма да спре. Всъщност това ме устройва…

Събирам всичките си спестявания, скрити в едно радио, грабвам скейтборда си и се запътвам към Маркъс Блинк.

Маркъс е дребен побойник от квартала, „симпатяга“, който не принадлежи към никоя банда и се задоволява да препродава лекарства, трева и крадено оръжие. Бяхме заедно в началното училище и той има по-скоро добро отношение към мен, защото на два-три пъти бях помогнал на майка му да попълни документите за социална помощ. В квартала ври и кипи. Всички вече са се досетили, че бандите ще използват хаоса, за да си уредят сметките с други банди и с полицията. В замяна на моите двеста долара Маркъс ми намира един „Глок“ 22, каквито се търкаляха с десетки навсякъде в онова пропаднало време, когато купища корумпирани ченгета препродаваха служебните си оръжия, след като ги обявяваха за изгубени.

За още двадесет долара ми дава и един пълнител с петнадесет патрона. Въоръжен така, се прибирам у дома, усещайки хладния, тежък метал на оръжието в моя джоб.

Тази нощ не спя много. Мисля за Керъл. Грижа ме е само за едно: тормозът, който търпи, ще свърши завинаги. Измислицата може много, но не всичко. Историите, които й разказвам, й позволяват да се пренесе в един въображаем свят, където за няколко часа избягва от физическото и душевното мъчение на нейният палач. Не е достатъчно! Да живееш във фикция не е решение за дълго — не повече от това да се дрогираш или да пиеш, за да забравиш нещастието си.

Нищо не може да се направи: рано или късно действителният живот налага правата си над въображаемия.

На следващия ден насилието се вихри — отново напълно безнаказано. Хеликоптерите, наети от телевизионните канали, прелитат постоянно над града и разпространяват на живо кадри от този обсаден град, от Лос Анджелес: грабежи, улични сблъсъци, горящи сгради, престрелки между силите на реда и бунтовниците. Репортажи, които сочат липсата на организация и бездействието на полицията, неспособна да спре кражбите.