Гийом Мюсо - Хартиеното момиче

А после дъждът, разбира се, който ни изненада насред разходката ни по скалите.

— Тук е като в Шотландия, дъждът е част от пейзажа — каза ми тя в момента, когато започвах да мърморя недоволно. — Ти представяш ли си да си на Хайландс или на Лох Ломонд и да грее слънце?

— Опитай това, направо си умирам! — каза Керъл и подаде на Майло лъжичка от своя десерт: домашно тартюфо, гарнирано с бита сметана.

Майло закачливо опита сладоледа с шоколад. Беше твърд, а вкусът му напомняше трюфел, което чудесно се връзваше със сърцевината от вишна.

Бяха седнали на терасата на един ресторант на площад „Навона“ — задължително място за всеки, който стъпеше във Вечния град. Заобиколен от кафенета и сладкарници за сладолед, прочутият площад беше любимо място за художниците на портрети, за мимовете и за нелегалните улични търговци.

Тъй като започваше да се стъмва, една сервитьорка дойде и запали свещта, поставена в центъра на тяхната маса. Въздухът беше топъл. Майло гледаше нежно своята приятелка. Въпреки разочарованието, че бяха изгубили следите на книгата на Том, двамата бяха прекарали един следобед на пълно разбирателство, откривайки града. На няколко пъти му се искаше да й признае любовта, за която мълчеше от толкова години. Но страхът да не изгуби приятелството й блокираше всичките му намерения. Чувстваше се уязвим и се страхуваше сърцето му да не бъде разбито. Толкова му се искаше тя да погледне по друг начин на него. Толкова му се искаше да й покаже, че има друг образ. Толкова му се искаше да й покаже мъжа, в който можеше да се превърне в деня, в който почувстваше, че е обичан.

До тях вечеряше едно австралийско семейство с малко момиченце на пет години, което от известно време разменяше лудешки смях и намигания с Керъл.

— Това хлапе е голямо сладурче, не мислиш ли?

— Да, забавно е.

— И добре възпитано!

— А ти искаш ли деца? — попита той някак направо.

Тя веднага зае отбранителна позиция:

— Защо питаш?

— Ами… би била прекрасна майка.

— Ти пък откъде знаеш? — каза тя агресивно.

— Усещам го.

— Стига глупости!

Той се почувства едновременно наранен и изненадан от отговора й.

— Защо реагираш така?

— Познавам те и съм убедена, че това е част от номерата, дето ги прилагаш на мацките, за да ги омаеш. Защото си мислиш, че те искат точно това да чуят.

— Съвсем не! Несправедлива си към мен! Какво съм ти направил, за да се отнасяш към мен толкова жестоко? — ядоса се той и преобърна една чаша.

— Ти не ме познаваш, Майло! Нищо не знаеш за личния ми живот.

— Ами хубаво де, разкажи ми, по дяволите! Каква е тая тайна, дето те разяжда?

Тя го погледна замислено и й се прииска да повярва в неговата искреност. Може би беше прибързала да се ядоса.

Майло вдигна чашата и избърса масата със салфетката си. Съжаляваше, че се беше развикал, но внезапните промени в отношението на Керъл му бяха непоносими.

— Защо стана груба и рязка, щом подхванах тази тема? — попита той по-спокойно.

— Бях бременна някога — призна тя и обърна глава.

Истината беше излязла сама. Като пчела, избягала от чаша, в която са я държали затворена с години.

Майло беше застинал. Виждаше единствено очите на Керъл, които блестяха в тъмнината като ясни звезди.

Младата жена извади самолетния си билет и го сложи на масата.

— Искаш да знаеш? Много добре. Ще избера да ти се доверя. Ще ти поверя тайната си, но след това не искам да казваш нито дума, никакъв коментар. Ще ти разкажа това, което никой не знае, и когато свърша, ще стана и ще взема такси за летището. Има един последен полет в 21.30 ч. за Лондон, а оттам има полет в 6 ч. сутринта за Лос Анджелес.

— Сигурна ли си, че…

— Убедена. Разказвам ти и си тръгвам. А после ще изчакаш поне една седмица, преди да ми се обадиш или да дойдеш да спиш у дома. Това или нищо.

— Съгласен — прие той. — Ще направим както ти искаш.

Керъл се огледа наоколо. В центъра на площада, закачени за обелиска, огромните статуи на фонтана на Четирите реки й хвърляха строги и заплашителни погледи.

— Първият път, когато го направиха с мен — започна тя, — беше вечерта на рождения ми ден. Бях на единадесет години.

— Стига бе, искаш да повярвам, че можеш да запалиш огън в камина? — забавляваше се Били.

— Разбира се, че мога! — отвърнах засегнато.

— Много добре, мъжки, възхитените очи на покорна жена те следват.