Аркадий Стругацки - Дори насън не виждаме покой

— Там има сив патрул — промърмори Киун.

— Какво от това? — каза Румата. — Я по-добре чуй още едно разсъждение, уважаеми Киун. Ние обичаме и ценим тези прости и груби момчета, нашия боен добитък. Те са ни потребни. Занапред всеки от простолюдието трябва да си свива езика, ако не иска да увисне на бесилката. — Той се разсмя на глас, защото беше казано идеално — в най-добрите традиции на сивите казарми.

Киун настръхна и сгуши глава между раменете си.

— Езикът на простолюдието трябва да си знае мястото. Бог съвсем не му е дал език, за да плещи, а да лиже ботуша на господаря си, а на него от веки веков му се полага господар…

При коневръза пред кръчмата стояха оседланите коне на сивия патрул. През отворения прозорец се чуваха невъздържани псувни, тракаха зарове. На вратата, препречил пътя с чудовищното си шкембе, стоеше Скелет Бако със скъсана кожена куртка и запретнати ръкави. В косматата си ръка държеше сатър — личеше, че току-що е рязал кучешко за чорба, изпотил се и излязъл да си отдъхне. На стълбището седеше с клюмнала глава един сив щурмовак, сложил бойната брадва между колената си. Дръжката на брадвата беше изкривила физиономията му настрани. Личеше си, че му беше прилошало от препиване. Когато забеляза конника, той избърса слюнките си и прегракнало изрева:

— С-стой! Кой си ти?… Ти, благородни…

Вдигнал глава, Румата мина край него, без дори да го погледне.

— … А ако езикът на простолюдието лиже неподходящия ботуш — говореше той високо, — този език трябва да се изтръгне, защото е казано: „Езикът твой е враг мой…“

Киун се криеше зад туловището на коня и вървеше с широка крачка, с крайчеца на окото си Румата видя, че голата му глава лъщи от пот.

— Стой, ти казвам! — ревна щурмовакът.

Чуваше се как се търкаля по стълбите, как брадвата му дрънчи и той псува едновременно бога, дявола и цялата благородна паплач.

Петима са май, помисли си Румата, като подръпваше маншетите си. Пияни касапи. Глупости.

Те отминаха кръчмата и свиха към гората.

— Мога да вървя по-бързо, ако трябва — каза Киун с неестествено твърд глас.

— Глупости! — каза Румата и спря коня. — Би било скучно човек да измине толкова мили и нито веднъж да не се бие. Нима никога не ти се иска да се биеш, Киун? Все разговори, разговори…

— Не — каза Киун. — Никога не изпитвам желание да се бия.

— Тъкмо там е бедата — промърмори Румата, като обръщаше коня и бавно навличаше ръкавиците си.

От завоя изскочиха двама конници и като го видяха, веднага спряха.

— Ей ти, благородни дон! — извика единият. — Я си покажи открития лист.

— Простаци! — с леден глас каза Румата. — Нали сте неграмотни, за какво ви е открит лист?

Той удари коня с коляно и с тръс се насочи към щурмоваците. Страх ги е, помисли си той. Колебаят се… Поне два шамара да им зашия. Не… Нищо няма да излезе. Така ми се ще да излея омразата, натрупана през последното денонощие, но, струва ми се, нищо няма да излезе. Да си останем хуманни, на всички да простим и да бъдем спокойни като богове. Нека те колят и безчинствуват, ние ще бъдем спокойни като богове. Боговете няма закъде да бързат, тях ги чака вечността…

Той се приближи до тях. Щурмоваците неуверено вдигнаха брадвите и се стъписаха.

— Е? — каза Румата.

— Какво значи това? — смутено каза първият щурмовак. — Значи това бил благородният дон Румата?

Вторият щурмовак веднага обърна коня и препусна. Първият продължаваше да отстъпва, отпуснал брадвата.

— Молим за прошка, благородни дон — бързо-бързо говореше той. — Припознахме се. Грешка стана. Държавна работа, винаги може да стане грешчица. Момчетата малко си пийнаха, изгарят от старание… — Той започна да се отдалечава полуобърнат. — Сами разбирате, времето е тежко. Ловим бегълци граматици. Дано благородният дон няма оплаквания…

Румата се обърна гърбом към него.

— Приятен път на благородния дон — с облекчение извика подире му щурмовакът.

Когато той си отиде, Румата тихичко повика:

— Киун.

Никой не се обади.

— Ей, Киун.

Пак никой не се обади. Румата се заслуша и сред бръмченето на комарите долови шумолене на храсти. Киун забързано се промъкваше през полето на запад, нататък, където на двадесетина мили минаваше ируканската граница. Свършено, помисли си Румата. Цялата история свърши. Винаги по един и същи начин. Проверка, предпазливо разменяне на двусмислени приказки… По цели седмици се блъскаш с глупави брътвежи с разни отрепки, а когато срещнеш истински човек, няма време да си поговориш с него. Трябва да го укриеш, да го спасиш, да го изпратиш на безопасно място, а той си отива, без дори да разбере дали е имал работа с приятел или с някой капризен чудак. Пък и ти нищо не си научил за него. Какво иска, какво може, за какво живее…