Аркадий Стругацки - Дори насън не виждаме покой

И какво всъщност направих, с огорчение си мислеше той. Какво се надуха? Пашка, разбирам, уплаши се. Само че още не се знае кой повече се уплаши — Вилхелм-бащата или Тел-синът. Анка пък за какво се сърди? Сигурно се е уплашила за Пашка. Ами аз какво трябваше да правя? Влача се подире им като роднина. Ще се махна. Ще свия сега наляво, там има хубаво блато. Може да хвана някоя сова. Но той дори не забави крачката си. Това значи завинаги, помисли си той. Беше чел, че често се случва така.

Излязоха на изоставеното шосе дори по-рано, отколкото предполагаха. Слънцето се беше издигнало високо, беше горещо. Боровите игли бодяха във вратовете им. Шосето беше бетонно, от два реда сиво-ръждиви плочи. Между плочите растеше гъста суха трева. Канавките бяха гъсто обрасли с прашни репеи. Над шосето бръмчаха и прелитаха бръмбари и един от тях нахално чукна Антон право по челото. Беше тихо и задушно.

— Я вижте! — каза Пашка.

Над пътя беше опънат тел и точно на средата висеше тенекиен диск с олющена боя. По всичко личеше, че на диска е нарисуван жълт правоъгълник върху червен фон.

— Какво е това? — без особен интерес попита Анка.

— Пътен знак — каза Пашка. — „Влизането забранено“.

— „Тухла“ — поясни Антон.

— И за какво служи? — попита Анка.

— Значи нататък не може да се пътува — каза Пашка.

— Тогава за какво е шосето?

Пашка вдигна рамена.

— Това е много старо шосе — каза той.

— Анизотропно шосе — заяви Антон. Анка стоеше гърбом към него. — Движението е разрешено само в една посока.

— Умни са били прадедите ни — замислено каза Пашка. — Пътуваш си стотина-двеста километра и изведнъж — прас! — „стоп“. Нито можеш да продължиш, нито има от кого да поискаш разрешение.

— Представяш ли си какво може да има зад този знак? — каза Анка. Тя се озърна. Наоколо на много километри се простираше безлюдна гора и нямаше кого да попитат какво има зад този знак. — Ами ако това изобщо не е „стоп“ — каза тя. — Боята съвсем се е олющила…

Тогава Антон внимателно се прицели и стреля. Идеално щеше да бъде, ако стрелата прекъснеше жицата и знакът паднеше пред краката на Анка. Но стрелата улучи горната част на знака, проби ръждивата тенекия и по земята се посипа само изсъхнала боя.

— Глупак — каза Анка, без да се обръща.

Това беше първата дума, която тя каза на Антон след играта на Вилхелм Тел. Антон престорено се усмихна.

— „And enterprises of great pitch and moment — произнесе той, — with this regard their crent turn away and loose the name of action“. 2 2 „И начинанията, издигнали се мощно, променят своя ход, загубвайки името и действието“ (Шекспир).

Верният Пашка се развика:

— Приятели, тук е минала кола! След бурята е минала! Ето, тревата е смачкана. И ето…

Върви му на Пашка, помисли си Антон. Той взе да разглежда следите на шосето и също видя смачканата трева и черната ивица от гумите на мястото, където пред една дупка шофьорът беше ударил спирачките.

— Аха! — каза Пашка. — Изскочил е изпод знака.

За всички беше ясно, че е така, но Антон възрази:

— Нищо подобно, идвал е от другата страна.

Пашка го погледна с учудени очи.

— Да не би да си ослепял?

— Идвал е от другата страна — упорито повтори Антон. — Да вървим по следата.

— Глупости дрънкаш! — възмути се Пашка. — Първо, никой свестен шофьор няма да мине под „стоп“. Второ, гледай: ето ти дупката, ето ти следата от спирачката… Тогава откъде е идвал?

— Какво ме интересуват твоите свестни шофьори. Аз лично не съм свестен и ще мина под знака.

— Върви, където щеш! — каза той, като леко заекна. — Глупчо! Съвсем си се побъркал от жегата.

Антон се обърна и загледан право пред себе си, мина под знака. Искаше му се само едно: да намери напред някой вдигнат във въздуха мост и да стане нужда да се прехвърля оттатък. Какво ме интересува този свестен — мислеше си той. — Да вървят, където щат… с нейния Пашенка. Спомни си как Анка сряза Павел, когато я нарече Анечка, и малко му поолекна. Обърна се.

Веднага съзря Пашка: Бон Саранча, свит на две, вървеше по следите на тайнствената кола. Ръждивият диск над шосето лекичко се поклащаше и през дупчицата прозираше синьото небе. А край канавката седеше Анка, опряла лакти на голите си колена и сложила брада на свитите си юмруци.

… Когато се връщаха, вече се здрачаваше. Момчетата гребяха, а Анка седеше на кормилото. Над черната гора се издигаше червената луна и жабите яростно крякаха.

— Всичко беше замислено така хубаво — тъжно каза Анка. — Е, какви сте…