Аркадий Стругацки - Дори насън не виждаме покой

— Ами така… — без желание продума Редрик. — Повече с дреболии.

Той гледаше как Нънан с обичайното затруднение и сериозност се настанява на масата срещу него, премества с пълните си ръце чашата със салфетките на една страна, а чинията от сандвича на друга и го слушаше как бъбри дружелюбно.

— Изглеждаш някак умърлушен, май не си доспиваш, а? Знаеш ли, и аз в последно време се измъчих с тази новата автоматика, но от сън не се лишавам, братче, сънят за мен е най-важното нещо, дяволите да я вземат тази автоматика… — Изведнъж той се огледа. — Пардон, може би чакаш някого? Да не ти попречих?

— Ами — вяло каза Редрик. — Просто имах време и чакай, рекох, поне да си изпия кафето.

— Е, няма да те задържам — каза Дик и погледна часовника си. — Слушай, Ред, захвърли тия твои дреболии и се върни в института. Знаеш, че там по всяко време ще те вземат. Ако искаш, пак ще бъдеш при руснак, скоро пристига.

Редрик поклати глава.

— Не — каза той. — Втори Кирил още не се е появил на бял свят… Пък и няма какво да правя във вашия институт. Сега там, при вас, всичко е автоматика, в Зоната ходят роботи и премиалните сигурно пак роботи ги получават… А мизерната заплата на лаборанта и за тютюн няма да ми стига.

— Недей така, всичко би могло да се уреди — възрази Нънан.

— Не обичам да ме уреждат — каза Редрик. — Откакто съм се родил, все сам се оправям и занапред мисля сам да се оправям.

— Горделив си станал — рече Нънан с укор.

— Хич даже не съм горделив. Парите си не обичам да броя, там е цялата работа.

— Прав си, така е — разсеяно каза Нънан. Погледна равнодушно куфарчето на Редрик, което стоеше на стола до него, и потърка с пръст сребърната пластинка с гравираните на нея славянски букви. — Правилно, на човек затова му трябват пари, та да не мисли никога за тях… Кирил ли ти го подари? — попита той, като кимна към куфарчето.

— Получих го по наследство — каза Редрик. — В последно време защо не се мяркаш в „Борж“?

— Май че ти не се мяркаш — възрази Нънан. — Аз обядвам там почти всеки ден, тук, в „Метропол“, за всяко парче месо скубят много… Слушай — неочаквано каза той. — А как си сега с парите?

— Искаш да ти дам назаем ли? — попита Редрик.

— Не, напротив.

— Аха, ти искаш да ми дадеш назаем…

— Имам работа за тебе — рече Нънан.

— Боже господи — възкликна Редрик. — И ти като другите!

— А кои са другите — тутакси попита Нънан.

— Абе много станахте вие… работодателите.

Нънан сякаш чак сега го разбра и се засмя.

— Не, това не е по основната ти специалност.

— А по коя?

Нънан отново погледна часовника си.

— Виж — каза той, като се надигна. — Намини днес по обед в „Борж“, към два часа. Ще поговорим.

— За два може и да не успея — каза Редрик.

— Тогава вечерта, към шест. Съгласен ли си?

— Ще видим — каза Редрик и също погледна часовника си. Беше девет без пет.

Нънан му махна с ръка и се спусна към своето пежо. Редрик го сподири с поглед, повика сервитьорката, поиска пакетче „Лъки страйк“, плати и като взе куфарчето, тръгна спокойно през улицата към хотела. Слънцето вече припичаше доста, влажен зной бързо изпълваше улицата и Редрик усети, че му люти под клепачите. Той силно зажумя, като съжаляваше, че не му стигна времето да поспи поне час преди важната работа. И тогава нещо връхлетя върху него.

Никога досега не беше му ставало така извън Зоната, пък и в Зоната се беше случвало всичко на всичко два-три пъти. Внезапно той сякаш попадна в друг свят. Върху него едновременно се стовариха милиони миризми, остри, сладки, металически, нежни, страшни, зловещи, огромни като къщи, дребни като прашинки, груби като павета, изящни и сложни като часовникови механизми. Въздухът стана твърд, в него се появиха ръбове, повърхности, ъгли, сякаш пространството се изпълни с огромни грапави кълба, гладки пирамиди, гигантски остри кристали и трябваше да се промъква през всичко това, както насън през тъмната барака на вехтошар, натъпкана със стари обезобразени мебели… Това продължи само миг. Той отвори очи и всичко изчезна. Не беше друг свят — предишният познат свят се извърна с друга, незнайна страна към него, тази страна му се разкри за миг и отново плътно се затвори, преди той да успее да я разгледа…

До ухото му раздразнено ревна клаксон. Редрик ускори крачка, после се затича и спря чак до стените на „Метропол“. Сърцето му биеше лудо. Остави куфарчето на асфалта, припряно разкъса пакетчето и запали цигара. Дърпаше дълбоко дима и си почиваше като след сбиване. Дежурният полицай спря до него и го попита загрижено: