Аркадий Стругацки - Дори насън не виждаме покой

— Е, добре… — проговори накрая тя с нисък дрезгав глас, пусна го, запали лампата в антрето и без да се обръща, отиде в кухнята. — Сега ще ти направя кафе — каза оттам.

— Тука риба съм домъкнал — каза той с пресилено бодър глас. — Изпържи я, всичката наведнъж я изпържи, че съм гладен като вълк — две не виждам!

Тя се върна, скрила лице в разпуснатите си коси, той постави кошницата на пода, помогна й да извади мрежата с рибата и двамата заедно отнесоха мрежата в кухнята и изсипаха рибата в мивката.

— Иди се мий — каза тя. — Докато се измиеш, всичко ще бъде готово.

— Как е Маймунката? — попита Редрик, седна и взе да сваля ботушите си.

— Цяла вечер бърбори — обади се Гута. — Едвам я сложих да легне. През цялото време не ме оставя на мира: Къде е татко, къде е татко? Да й нарисувам татко й…

Тя пъргаво и безшумно се движеше из кухнята, здрава, стройна и водата в тенджерата вече кипеше на печката и люспите хвърчаха изпод ножа, а маслото цвърчеше в най-големия тиган, и се понесе омайната миризма на прясно кафе.

Редрик стана и както беше бос, се върна в антрето, взе кошницата и я занесе в килера. После се отби в спалнята. Маймунката спеше спокойно, отметнатото одеялце се беше провесило до пода, нощничката й се беше събрала на раменете и тя цялата беше като на длан — малко спящо зверче. Редрик не се сдържа и я погали по гърба, покрит с топла златиста козинка и за хиляден път се учуди колко дълга е тя и сякаш от коприна. Много му се искаше да вземе Маймунката на ръце, но го достраша да не я събуди, пък и беше дяволски мръсен, просмукан от Зоната и смъртта. Върна се в кухнята, седна отново на масата и каза:

— Сипи ми малко кафе. После ще отида да се мия.

На масата лежеше вечерната поща: „Мармънтски вестник“, списание „Атлет“, „Плейбой“, отрупани върху цяла купчина други списания и дебелите сиви „Известия на Международния институт за извънземни култури“, книжка 56. Редрик пое от Гута чашката димящо кафе и придърпа „Известията“. Завъртулки, знаци, някакви, чертежи… на снимките — познати предмети, заснети под странен ъгъл. Беше излязла още една посмъртна статия на Кирил: „За едно неочаквано свойство на магнитните уловители от типа 77-б“. Фамилията „Панов“ беше заградена в черна рамка, а отдолу с малки букви имаше бележка: „Доктор Кирил А. Панов, СССР, трагично загина по време на експеримента през април 19… година.“ Редрик захвърли книжката като опарен, сръбна от кафето и попита:

— Да е идвал някой?

— Гуталин идва — каза Гута след кратко колебание. Тя стоеше до печката и го гледаше. — Беше кьоркютук пиян и го изпъдих.

— Ами Маймунката?

— Не искаше да го пусне, разбира се. Нагласи се да реве. Но й казах, че чичо Гуталин се чувствува зле. А тя едно разбиращо ми отговори: „Пак се е натряскал Гуталин!“

Редрик се усмихна и пак пийна от кафето. После попита:

— Съседите как са?

И Гута отново малко се позабави, преди да отговори.

— Както винаги — каза тя накрая.

— Добре, не ми разправяй.

— А! — каза тя, като с отвращение махна с ръка. — Снощи чука оная жена отдолу. Ей такива очи опулила и пяна хвърчи от устата й. Какво сме режели посред нощ в банята!…

— Ясно — каза Редрик през зъби. — Слушай, може би все пак да се махнем, а? Да купим къща в покрайнините, където никой не живее, някоя изоставена вила?

— А Маймунката?

— Боже мой — каза Редрик. — Та ние двамата с тебе не можем ли да направим така, че да й бъде хубаво?

Гута поклати глава.

— Тя обича децата. И те я обичат. Не са виновни, че…

— Да — промълви Редрик. — Не са виновни, разбира се.

— Така си е — каза Гута. — Някой те търси по телефона. Не си каза името, а аз му казах, че си отишъл за риба.

Редрик остави чашата и се надигна.

— Добре — каза той. — Все пак ще отида да се измия. Сума работа имам още.

Той се заключи в банята, хвърли дрехите си в баката, а бокса, останалите гайки, цигарите и другите дреболии сложи на полицата. Дълго пъшка, като разтриваше тялото си с корава гъба, докато кожата му не стана тъмночервена, после спря душа, седна на ръба на ваната и запали цигара. Водата шуртеше в тръбите, Гута подрънкваше със съдовете в кухнята, замириса на пържена риба, после Гута почука на вратата и провря вътре чисто бельо.

— Хайде по-бързо — каза тя. — Рибата ще изстине.

Вече се бе посъвзела и отново взе да командува. Редрик, усмихнат, се облече: всъщност навлече фланелката и слипа и в този вид се върна в кухнята.

— Е, сега вече може и да хапна — каза той и седна.