Аркадий Стругацки - Дори насън не виждаме покой

— Да мисли за работата може — продължи Захар, — да чете материалите също може, даже според мен и да разказва за нея може… Впрочем това не помня, да не излъжа. Но да пише е невъзможно! Аз просто след вашите думи, Митя…

— Знаеш ли адреса му? — остро попита Вайнгартен.

— Знам го.

— Телефон има ли?

— Има. И него знам.

— Дай, ще му позвъним. Този е наш човек.

Малянов подскочи.

— Я върви по дяволите! — каза. — Да не си откачил — неудобно е! Може човекът просто да си е болен.

— Всички сме болни от това.

— Валка, но той е по Изтока! Това е съвсем друга работа!

— Същата е, бащице. Честна дума, същата е!

— Не, не е! — съпротивляваше се Малянов. — Захар, седнете, не го слушайте.

Страшно е да си представиш как в тази гореща задимена кухня ще дойде някой нормален човек и ще се гмурне в атмосферата на лудости и страх.

— Дайте по-добре да направим така — убеждаваше ги Малянов. — Дайте да извикаме Вечеровски. Ей богу, ще има повече полза.

Вайнгартен не възрази и против Вечеровски.

— Правилно — каза той. — Виж, за Вечеровски — това е идея. Вечеровски е глава! Захар, обади се на твоя Глухов, а после ще звъннем и на Вечеровски…

Малянов никак не искаше разни там Глухови. Молеше, крещеше, че е стопанин в тази къща, че всички ще ги прати по дяволите. Но излиза ли се на глава с Вайнгартен. Захар тръгна да звъни на Глухов, момченцето веднага се смъкна от табуретката и го последва като залепено…“

14. „… синът на Захар, настанил се на кушетката в ъгъла, сегиз-тогиз подслаждаше компанията с четене на избрани части от «Популярна медицинска енциклопедия», която Малянов от бързане погрешно му бе тикнал в ръцете. Вечеровски, особено елегантен за разлика от потния и разпасан Вайнгартен, слушаше с любопитство и високо вирнал рижите си вежди, разглеждаше странното момче. Той не бе казал нищо по същество — само зададе няколко въпроса, които се сториха нелепи на Малянов (пък и не само на Малянов). Например ни в клин, ни в ръкав попита дали Захар влиза често в конфликт с началството, а Глухов — обича ли да седи пред телевизора. (Изясни се, че Захар с никого не влиза в конфликт, такъв му е характерът, а Глухов наистина седи пред телевизора, обича, даже не само обича, но и предпочита.)

Глухов хареса на Малянов. Всъщност Малянов не обичаше нови хора в стари компании, винаги се плашеше, че ще се държат не както трябва и заради тях ще стане неловко. Но с Глухов всичко беше наред. Някак изненадващо удобен и безвреден — мъничък, кльощав, чипонос, със зачервени очи зад големите дебели очила. С влизането си с удоволствие изпи предложената от Вайнгартен чаша водка и нескрито се натъжи, щом разбра, че е последната. Когато го подложиха на кръстосан разпит, той изслушваше всекиго внимателно, по професорски наклонил глава надясно и втренчен от упор във всеки. «Не, не — отговаряше той, като че ли извинявайки се. — С мен нищо подобно не е имало. Ама моля ви се, аз даже не мога да си го представя!… Темата ли? Страхувам се, че е доста далеч от вашите: „Културното влияние на САЩ върху Япония. Опит за количествен и качествен анализ“… Да, сигурно някаква идиосинкразия, говорих с големи лекари, според тях — изключително рядък случай…» Изобщо с Глухов работата не стана, но все едно, добре бе, че дойде. Съвсем земен човек: пийна с добра глътка и поиска още, с детско удоволствие нагъна хайвера, предпочитал цейлонски чай, а най-много от всичко обичал да чете криминалета. С предпазливо недоверие гледаше странното момче на Захар, понякога се усмихваше колебливо, изслуша с огромно съчувствие шантавите истории, даже започна да се чеше с двете ръце зад ушите, мърморейки: «Да, поразително… Невероятно!…» С една дума Глухов беше ясен — нито ясна информация можеше да чакаш от него, да не говорим пък за съвет.

Вайнгартен, както винаги в присъствието на Вечеровски, малко смали обема си. Започна да изглежда някак по-прилично, не крещеше и никого не наричаше бащице или браток. Впрочем последните зрънца хайвер ги изяде все пак той.

Захар изобщо не продума, ако не се броят късите отговори на неочакваните въпроси на Вечеровски. Даже не се наложи да разказва собствените си патила — направи го Вайнгартен. И съвсем спря да прави забележки на странния си син, само се усмихваше болезнено.

Седят и мълчат. Отпиват от изстиналия чай. Пушат. Гори разтопеното злато по прозорците на Битовия комбинат, сърпът на младата луна виси на тъмносиньото небе. Вайнгартен зашумоля с цигарения пакет, смачка го и попита с половин глас: «Кой има още цигари?» «Ето, заповядай…» — енергично и също шепнешком откликна Захар. Глухов дрънкаше с лъжичката.