Аркадий Стругацки - Дори насън не виждаме покой

Разплакана, свряла лице в носната кърпа, тя си тръгнала и Губар останал с момченцето. Насаме. Какво е станало до три часа днес той не пожела да разкаже. Нещо ставало. (По този повод момченцето каза лаконично: «Какво, нищо… Набих му в главата туй, дето трябва…») В три часа Губар не издържал и в паниката си първо позвънил, а после прескочил до Вайнгартен, своя най-близък и уважаван приятел.

— Така и нищо не схванах — призна накрая той. — Послушах Валка и вас, Митя, послушах… Все едно, нищо не схващам. Не се връзва… И не е за вярване. Може причината да е в горещините, а? Казват, че такива горещини не е имало от двеста и петдесет години. И дъските ни са се разхлопали на всеки посвоему… И може би…

— Почакай, Захар! — с болка рече Вайнгартен, като се мръщеше от досада. — Ти си конкретен човек, по-добре не ни пробутвай хипотезите си.

— Какви ти хипотези! — отвърна Губар. — Без каквито и да било хипотези ми е ясно, че ние с вас нищо няма да измислим. Ето какво ще ви кажа — хайде да се обадим където трябва.

Вайнгартен го погледна с унищожителен поглед.

— И къде според теб се сигнализира в такива случаи? Е, хайде де?

— Откъде да знам — отвърна унило Губар. — Трябва да има съответни организации. В органите например да сигнализираме…

Тук момченцето се изкиска и Губар веднага млъкна. Малянов си представи как Вайнгартен отива където му е мястото и разправя на задълбочения следовател своята история за рижото джудже с тесния черен костюм. И Губар в това положение би изглеждал забавно. А що се отнася до самия Малянов…

— Не, момчета — рече той. — Вие, разбира се, както щете, ама аз нямам работа там. Моят съсед отсреща умря при странни обстоятелства, пък аз тъй или иначе съм последният, който го е виждал жив… И изобщо няма защо да ходя, те сами ще дойдат.

Вайнгартен му наля чашка коняк и Малянов я гаврътна залпово, без да усети никакъв вкус. Вайнгартен въздъхна:

— Да, бащици, няма с кого да се посъветваме. Едно-друго и докато се огледаш, настанили те в психото. Сами трябва да се оправяме. Хайде, Митка. Главата ти е бистра. Хайде, предлагай.

— Главата ми е като тапа — проговори Малянов. — Нямам предложения. Просто да откачиш. Само едно разбирам: направо са ти го казали — сваляй темата. На мен нищо не ми казаха, но направиха живота ми…

— Правилно! — прекъсна го Вайнгартен. — Факт първи, нашата работа не е по кефа на някого. Въпрос: на кого? Налични наблюдения: при мен идва пришълец. — Вайнгартен започна да брои на пръсти. — При Захар — агент на Съюза на деветимата. Впрочем ти чувал ли си за Съюза на деветимата? На мен лично ми се върти нещо в главата, чел съм нещо по тоя въпрос, но къде — не помия. Тъй. При теб изобщо никой не идва… Тоест идват, разбира се, но в неявен вид. Какъв е изводът?

— Ха де? — попита Малянов мрачно.

— Изводът е, че в действителност няма никакви пришълци и никакви древни мъдреци, а има нещо трето, сила някаква, на която правим сечено с нашата работа.

— Това са глупости — каза Малянов. — Дрънканици, дрънканици! За нищо не стават. Ти само помисли. Аз се занимавам със звезди в газово-прахови облаци. Ти с някаква там ревертаза. Захар пък със съвсем друго — техническа електроника. — Той внезапно си спомни: — И Снеговой говореше за това. Знаеш ли какво каза? Де е, вика, градината, де е водата. Значи и той, бедничкият, си е блъскал главата. А може би според теб действуват три различни сили? — ядосано попита той.

— Не, бащице, не бързай! — рече Вайнгартен напористо. — По-спокойно.

Имаше вид, като че ли отдавна всичко е разбрал и сега окончателно ще им го разясни, ако, разбира се, не го прекъсват и не му пречат. Но нищо не разясни — млъкна и се вторачи в празната консерва от рибешко филе.

Млъкнаха. После Губар рече тихо:

— А аз все за Снеговой… Това трябва… Сигурно и на него са му наредили да прекрати работа. А как може да спре, той е военен… Има тема.

— Не, бащице, не бързай — прекъсна го Вайнгартен. — Ти си представи за миг, че на Земята има група същества, достатъчно могъщи, че да правят работите, които правят… Нека, ако щеш, бъде този твой Съюз на деветимата. Кое е важно за тях? Да свалят определени теми с определени перспективи. Откъде знаеш — може би сега в Питер още сто човека си блъскат главите като нас. А по цялата Земя сто хиляди. И като нас се страхуват да признаят… Кой се страхува, кой се срамува. А на някои може и да им хареса, добри залци подхвърлят…

— На мен залци не са ми подхвърлили — мрачно каза Малянов.