Аркадий Стругацки - Дори насън не виждаме покой

— Тихо, тихо… — прошепна Захар засрамен.

Вайнгартен се усмихна.

— Ваше ли е? — попита Малянов.

— Нещо такова… — странно отговори Захар и наведе очи.

— Негово, негово — намеси се Вайнгартен нетърпеливо. — Между другото, то е част от историята. Хайде, Митка, не се туткай…

Съвсем шашнаха Малянов. Остави сандвича настрана и започна да разказва. От самото начало, от телефонните обаждания. Когато само за последните два часа разкажеш два пъти една и съща страшна история, неволно започваш да откриваш в нея забавни моменти. Малянов сам забеляза как се отплесна. Вайнгартен от време на време се разхилваше, оголвайки огромните си пожълтели зъби, а Малянов направо си постави за цел в живота да разсмее и красавеца Захар, но това така и не му се удаде — Захар само небрежно и почти състрадателно се усмихваше. А когато стигна до самоубийството на Снеговой, вече никак не беше смешно.

— Лъжеш! — пресипнало отсече Вайнгартен.

Малянов само повдигна рамо.

— Да не ми плащат — каза. — Вратата е запечатана, можеш да провериш.

Няколко секунди Вайнгартен мълча, като почукваше по масата с дебелите си пръсти и надуваше в такт бузи, а после изведнъж шумно се надигна, без да поглежда никого, се промъкна между Захар и момченцето и тежко закрачи навън. Чу се как бравата хлопна и отново замириса на чорба.

— Охо-хо-хо — унило произнесе Захар.

В същия миг момчето му подаде разлигавения шоколад и настоя:

— Отхапи!

Захар покорно отхапа и почна да дъвче. Вратата се хлопна. Все така без да поглежда никого, Вайнгартен се нагласи на мястото си, наля си водка в чашката и изломоти:

— По-нататък.

— Какво по-нататък… По-нататък отидох при Вечеровски. Онези борсуци се ометоха и отидох. От него се връщам.

— Ами червенокосият? — попита Вайнгартен нетърпеливо.

— Виж какво, Валка — рече Малянов. — Разказах всичко както си беше. Я върви по дяволите! Честна дума, трети разпит в един ден…

— Валя — нерешително се намеси Захар, — а може наистина да има нещо друго?

— Я остави, бащице! — Физиономията на Вайнгартен съвсем се беше изкривила. — Какво други? Той има работа, не му дават да работи… Как ще е друго! И освен това ми споменаха за него!…

— Кой ти спомена? — попита Малянов, предчувствувайки нови неприятности.

— Пишка ми се — с ясен глас заяви момчето.

Всички се обърнаха към него. То ги изгледа подред, смъкна се от табуретката и каза на Захар:

— Хайде.

Захар се усмихна виновно, рече: «Е, да идем» и се скриха в тоалетната.

— Кой ти спомена? — отново попита Малянов. — Това пък какво ще е…

Вайнгартен наведен се заслуша какво става в клозета.

— Обаче Губар загази! — произнесе той с печално удовлетворение. — Здравата загази!

Нещо се преобърна в мозъка на Малянов.

— Губар ли?

— Да. Захар. Намери си най-сетне майстора.

Малянов си спомни.

— Той ракетчик ли е?

— Кой, Захар ли? — Вайнгартен се изненада. — Ами, едва ли. Майстор, със златни ръце. Прави бълхи с електронно управление… Но бедата не е там. Бедата е, че е човек, който грижливо, даже педантично се отнася към собствените си желания. Това са негови думи. При което, обърни внимание, бащице, те са абсолютна истина…

Момчето отново се появи в кухнята и се качи на табуретката. Захар влезе подире му. Малянов рече:

— Захар, знаете ли, забравих. Току-що си спомних — Снеговой пита за вас.

Тогава Малянов за пръв път в живота си видя как човек побелява направо пред очите ти. Тоест става съвсем бял, буквално като лист.

— За мен ли? — попита Захар само с устни.

— Да… Снощи… — Малянов се изплаши, не очакваше чак такава реакция.

— Ти какво, познаваше ли го? — попита Вайнгартен тихо.

Захар мълчаливо поклати глава, потърси цигарите си, разсипа половината кутия на пода и захвана търпеливо да събира. Вайнгартен изрече: «Тая работа иска ей това…» — и започна да налива. Момчето се намеси:

— Чудо голямо! Това още нищо не значи.

Малянов пак потрепери, а Захар се изправи и се загледа в сина си като че ли с надежда.

— Случайност — продължи момчето. — Вижте телефонния указател, там има осем парчета Губар…“

11. „… Малянов го познаваше от шести клас. В седми се сприятелиха и до края на училището седяха на един чин. Вайнгартен не се променяше с годините, само увеличаваше размерите си. Винаги беше весел дебелак, антивегетарианец, винаги колекционираше нещо — или марки, или монети, или пощенски печати, или етикети от бутилки. Винаги досаждаше на другите — търсеше някакви особени медни монети. И вечно просеше чужди писма, молеше за пликове с печати.