Аркадий Стругацки - Дори насън не виждаме покой

— Ами добре — каза Малянов и започна да разказва как бе успял да преформулира задачата и да я изведе отначало до уравнение във векторна форма, а след това до интегрално-диференциално уравнение; как постепенно физическата картина бе започнала да се изяснява, как се бе сетил за М-кухините и как вчера най-после бе загрял, че трябва да използва преобразуванията на Хартвиг.

Вечеровски слушаше внимателно, без да го прекъсва и без да задава въпроси; само веднъж, когато Малянов се увлече, грабна листчето и започна да пише, го спря: «С думи, с думи…»

— Но туй вече не успях — унило завърши Малянов. — В началото наваляха идиотските телефонни обаждания, как да е — работех, но после цъфна оная Лидочка и всичко тръгна на провала…

Вечеровски изцяло се беше обвил в кълбета и струи ароматичен дим.

— Не е лошо, не е лошо… — прозвуча възглухият му глас. — Но както виждам, спрял си на най-интересното място.

— Не съм спрял, а ме спряха!

— Да — съгласи се Вечеровски.

Малянов се плесна по коленете.

— Дявол да го вземе, тъкмо сега трябва да работя, да работя! Пък аз не мога да мисля. Подскачам от всеки шум. И като капак — тази мила перспектива — петнайсет години…

За кой ли път вече подхвърляше за петнайсетте години и все очакваше, че Вечеровски ще каже: «Не измисляй, какви ти петнайсет години, явно е недоразумение…», но и този път Вечеровски не каза нищо подобно. Вместо това започна надълго и мудно да разпитва Малянов за телефонните обаждания: кога са започнали (точно), кого са търсили (само няколко конкретни примера), кой е звънил (мъж? жена? дете?). Когато Малянов му каза за обаждането на Вайнгартен, той, изглежда, се изненада и известно време мълча, но после пак захвана своето: Какво отговорил Малянов? Винаги ли вдигал слушалката? Какво му казали от телефонни повреди? Каква е тази история с поръчките по домовете? По-подробно… А как изглеждаше чичката? Какво каза? Какво донесе? Какво е останало от донесеното?… С този унил разпит той хвърли Малянов в тъжно отчаяние, защото Малянов не разбираше за какво е всичко това и каква е връзката му с неговите нещастия. Накрая Вечеровски млъкна и се захвана да ровичка лулата, а Малянов тракна с пръсти и рече с болка в гласа:

— Какво ли ще стане… Какво ли ще стане…

Вечеровски веднага реагира:

— Кой знае какво ни очаква! — каза той. — Кой знае какво ще се случи! И силни, и подли — какво ли ще бъде? Ще дойде смъртта и на смърт ще ни съди! Затова не поглеждай в деня си след днес…

Малянов разбра, че са стихове, защото завършвайки, Вечеровски глухо изръмжа, което при него означаваше доволен смях. Сигурно така са ръмжали Уелсовите марсианци, опиянени от човешката кръв и Вечеровски винаги ръмжи така, щом стиховете му харесат. Човек започва да си мисли, че удоволствието му от хубавите стихове е чисто физиологично.

— Я върви по дяволите! — отвърна Малянов.

И тогава Вечеровски произнесе втората си тирада, този път в проза:

— Когато не ми е добре, аз работя. Когато имам неприятности, когато ме налегне меланхолията, когато ми стане скучно да живея, аз сядам да работя. Сигурно има и други рецепти, но аз не ги знам. Или не ми помагат. Искаш моя съвет — моля: седни да работиш. Слава богу, за тази цел на такива като нас не им трябва нищо друго освен лист и молив…

Малянов знаеше това и без него. От книгите. Но той не можеше така. Той можеше да работи само когато на душата му беше леко и нищо не го заплашваше.

— Помощ от теб — кога е било — рече той. — По-добре да се обадя на Вайнгартен. Странно, той ме разпитваше за Снеговой…

— Разбира се — измърмори Вечеровски. — Само че, ако обичаш, пренеси телефона в другата стая.

Малянов взе телефона и го помъкна в другата стая.

— Ако искаш, остани при мен — викна подире му Вечеровски. — Листове има, ще ти дам молив…

— Добре де — отвърна Малянов. — Ще видим…

Вайнгартен не отговаряше. Малянов звъня десетина пъти, после още десетина и накрая затвори телефона. Тъй. Какво ще се прави сега? Разбира се, може да остане тук. Прохладно е, тихо. Във всяка стая има климатична инсталация. Камиони и спирачки не се чуват — прозорците са откъм двора. И изведнъж разбра, че не е там работата. Той просто се страхува да се върне. Само това остана! Повече от всичко на света обичам своя дом и ме е страх да се върна в този дом? Ами, не, помисли си той. Това няма да го бъде! Ще прощавате!

Малянов решително грабна телефона и го отнесе на мястото му. Вечеровски седеше, опулен над своето самотно листче, и тихо почукваше по него с един аристократичен паркер. Листчето беше наполовина изписано със символи, които Малянов не разбираше.