Аркадий Стругацки - Дори насън не виждаме покой

— Не — упорито каза Барбридж. — Каквото и да стане, ще ме измъкнеш. Златното кълбо. Искаш ли да ти кажа къде е?

— Кажи да видим.

Барбридж простена и се размърда.

— Краката ми… — изохка той. — Опитай как са.

Редрик протегна ръка и опипа с длан крака му от коляното надолу.

— Костите… — изхриптя Барбридж. — Костите там ли са?

— Там са, там са — излъга Редрик. — Не се върти.

Всъщност се напипваше само капачката на коляното. Надолу, чак до стъпалото кракът му беше като гумена палка, би могъл на възел да се завърже.

— Лъжеш, нали — каза Барбридж. — Защо лъжеш? Да не би да не знам, да не съм виждал никога?

— Колената са здрави — каза Редрик.

— Сигурно пак лъжеш — тъжно каза Барбридж. — Е, карай да върви. Ти само ме измъкни. И всичко ще имаш. Златното кълбо. Карта ще ти нарисувам. Всички капани ще ти покажа. Всичко ще ти разправя…

Той говореше и обещаваше още нещо, но Редрик вече не го слушаше. Гледаше към шосето. Прожекторите вече не се мятаха из храстите, бяха замрели, кръстосани на онзи мраморен обелиск и в ярката синя мъгла Редрик ясно видя приведената черна фигура да броди сред кръстовете. Тази фигура се движеше сякаш слепешката право към прожекторите. Редрик видя как тя налетя на огромен кръст, отдръпна се, пак се удари в кръста и чак тогава го заобиколи и продължи нататък, изпънала напред дългите си ръце с разперени пръсти. После изведнъж изчезна, сякаш потъна вдън земя, и след няколко секунди отново се появи вдясно и по-нататък, като крачеше с някаква нечовешка настойчивост, като навит механизъм.

Изведнъж прожекторите изгаснаха. Прохъркаха скоростите, двигателят зверски изрева, сред храстите се мярнаха червените и сините сигнални светлини, патрулната кола се откъсна от мястото си, бясно набра скорост и се понесе към града, изчезна зад стената. Редрик преглътна с мъка и отпусна ципа на комбинезона си.

— Заминаха си, а… — трескаво мърмореше Барбридж. — Хайде, Рижи… Давай по-бързо! — Той се разшава, затършува с ръце около себе си, грабна торбата със стоката и се опита да се надигне. — Хайде де, какво чакаш!

Редрик все така гледаше към шосето. Сега беше тъмно и нищо не се виждаше, но там някъде беше онзи — крачеше тромаво като механична кукла, стъпваше накриво, падаше, блъскаше се в кръстовете, оплиташе се в храсталака.

— Добре — каза Редрик гласно. — Да тръгваме.

Той вдигна Барбридж. Старецът като с клещи обхвана врата му с лявата си ръка и без да има сили да се изправи, Редрик го повлече на четири крака през дупката в оградата, като се хващаше с ръце за мократа трева.

— Давай, давай… — хриптеше Барбридж. — Не се тревожи, стоката аз я държа, няма да я изтърва… Давай!

Пътеката му беше позната, но мократа трева се изплъзваше, клонките на офиката го шибаха по лицето, тромавият старец беше невъобразимо тежък, като мъртвец, а отгоре на всичко торбата със стоката, прозвънвайки и потрепвайки, през цялото време се закачаше за нещо, пък и страшно беше да се натъкнат на онзи, който може би все още блуждаеше тука в мрака.

Когато се добраха до шосето, все още беше тъмно, но се чувствуваше, че скоро ще се развидели. В горичката отвъд шосето сънено и неуверено се заобаждаха птици, а над черните къщи в далечната покрайнина, над редките жълти улични лампи нощният мрак вече просветля и оттам повея влажен леден ветрец. Редрик сложи Барбридж да легне на банкета, огледа се и като голям черен паяк прибяга от другата страна на пътя. Бързо намери ландроувъра, свали клонките, които прикриваха капака и каросерията, седна зад волана и внимателно, без да пали фаровете, излезе на асфалта. Барбридж седеше, като с една ръка се държеше за торбата със стоката, а с другата опипваше краката си.

— Бързо! — изхриптя той. — Давай по-бързо! Колената, колената ми са още здрави… Колената да спася!

Редрик го повдига и като скърцаше със зъби от напъване, го прехвърли в ландроувъра. Барбридж рухна на задната седалка и застена. Торбата така и не беше пуснал. Редрик вдигна от земята и хвърли отгоре му защитната мушама. Барбридж беше успял да примъкне и мушамата.

Редрик извади фенерчето и походи назад-напред по банкета, разглеждаше следите. Общо взето, следи нямаше. Като изскочи на шосето, ландроувърът беше стъпкал високата трева, но след няколко часа тази трева трябваше да се изправи. Около мястото, където стоеше патрулната кола, се въргаляха огромно количество фасове. Редрик си спомни, че отдавна му се пуши, извади цигара и запали, макар че сега от всичко най-много му се искаше да скочи в колата и да кара, да кара, по-скоро далеч оттук. Но да кара засега не биваше. Всичко трябваше да върши бавно и предпазливо.