Аркадий Стругацки - Дори насън не виждаме покой

В оградата имаше дупка и досами дупката на разстланата защитна мушама лежеше Барбридж. Той както по-рано лежеше на гръб, опъваше с две ръце яката на пуловера си и тихичко, мъчително охкаше, като току изпущаше някой стон. Редрик седна до него и разви капачката на манерката. После внимателно пъхна ръката си под главата на Барбридж, усети с цялата си длан лепкавото от пот, топло плешиво теме на стареца. Беше тъмно, но в слабите отблясъци на прожекторите Редрик видя широко отворените и сякаш изцъклени очи на Барбридж и черната четина, набола по бузите му. Барбридж жадно отпи няколко глътки, а после се размърда неспокойно, като опипваше с ръка торбата със стоката.

— Върна ли се… — проговори той. — Добро момче си… Рижи… Няма да оставиш стареца… да пукне…

Като отметна глава назад, Редрик отпи голяма глътка.

— Седи жабата като закована — каза той.

— Това… не е току-тъй… — продума Барбридж. Той говореше отсечено, на издишване. — Наклепал ни е някой. Чакат ни.

— Може би — каза Редрик. — Да ти дам ли още една глътка?

— Не. Стига ми засега. Не ме оставяй. Ако не ме оставиш — няма да умра. И тогава няма да съжаляваш. Нали няма да ме оставиш, Рижи?

Редрик не отговори. Обърнат към шосето, гледаше синьото зарево на прожекторите. Мраморният обелиск се виждаше оттук, но не можеше да се разбере седи ли онзи там, или е изчезнал.

— Слушай, Рижи. Аз не дрънкам празни приказки. Няма да съжаляваш. Знаеш ли защо старият Барбридж е жив и досега? Знаеш ли? Боб Горилата се гътна. Фараона Банкър влезе в гроба. Помен не остана от него. Какъв сталкер беше. Пък умря. Плужека също. Норман Очилатия. Калоджън. Пит Цирея. Всичките. Само аз останах. Защо? Знаеш ли?

— Защото винаги си бил подлец — каза Редрик, без да сваля очи от шосето. — Лешояд.

— Подлец. Вярно е. Без това не може. Да, ама всички са такива. Фараона. Плужека. А останах само аз. Знаеш ли защо?

— Зная — каза Редрик, за да се отърве.

— Лъжеш. Не знаеш. За Златното кълбо чувал ли си?

— Чувал съм.

— Мислиш, че дрънкат бабини деветини?

— Да беше млъкнал по-добре — посъветва го Редрик. — Сили няма да ти останат.

— Нищо. Ти ще ме изнесеш. Толкова пъти сме ходили с тебе. Мигар ще ме оставиш. Аз от ей такъв… мъничък те знам. Като баща съм ти…

Редрик мълчеше. Много му се пушеше, измъкна една цигара, стри тютюна на дланта си и взе да го мирише. Не му помогна.

— Ти си длъжен да ме измъкнеш — продума Барбридж. — Заради тебе изгорях. Ти не взе Малтиеца.

Малтиеца много се натискаше да тръгне с тях. Цяла вечер ги черпи, предлагаше добър залог, кълнеше се, че ще достави работен костюм и Барбридж, който седеше до Малтиеца, се криеше зад тежката си набръчкана длан и настървено намигаше на Редрик: съгласявай се, демек, няма да се минем. Може би тъкмо затова тогава Редрик каза „не“.

— Заради алчността си изгоря — хладно каза Редрик. — Аз нямам пръст в тази работа. По-добре млъкни.

Известно време Барбридж само пъшкаше. Отново пъхна пръстите си зад яката и съвсем отметна назад глава.

— Цялата стока вземи — изохка той. — Само не ме оставяй.

Редрик си погледна часовника. Съвсем малко време имаше до разсъмване, а патрулната кола още не си отиваше. Прожекторите й продължаваха да тършуват из храстите, а някъде там съвсем близо до патрула, беше замаскиран ландроувъра и всеки миг можеха да го открият.

— Златното кълбо — каза Барбридж. — Аз го намерих. Бая измишльотини надрънкаха за него после. И аз издрънках доста. Че уж изпълнява всяко желание. Не е всяко. Ако беше всяко, отдавна да не съм тука. Щях да живея в Европа. В пари щях да се къпя.

Редрик го погледна от горе на долу. В пробягващите сини отблясъци опънатото лице на Барбридж изглеждаше мъртво. Но стъклените му очи бяха опулени, те вторачено и непрекъснато дебнеха Редрик.

— Вечна младост не ми даде — мънкаше той. — Пари хич. Но виж, здраве — да. И децата ми са добри. И аз съм жив. Ти такова нещо насън не си виждал. Къде ли не съм бил. И въпреки всичко съм жив. — Той си облиза устните. — Него само за това го моля. Живот ми дай, викам. И здраве. Заради децата.

— Млъкни бе — каза накрая Редрик. — Какво си се завайкал като вдовица. Ако мога, ще те измъкна. За твойта Дина ми е жал, че на пиацата ще трябва да застане момичето…

— Дина… — дрезгаво пророни Барбридж. — Моето момиче. Красавица е. Разглезих ги аз, Рижи. Нищо не им отказвах. Ще пропаднат. Артър. Моят Арчи. Виждал ли си някъде такива, а?

— Казах ти: ако мога, ще те измъкна.