Аркадий Стругацки - Дори насън не виждаме покой

За голямо учудване на Румата дон Кеу не протестира. Изглежда на тази опашка той беше видял вече много неща. Само изпъшка, оправи с достойнство мустаците си и се отдалечи по коридора. Следващият, тресящият се от тлъстина гигант дон Пифа, вече стоеше без шапка.

— Дон Пифа… дон Пифа… — забоботи чиновникът, шарейки с пръст по списъка. — Улица Млекарска №2?

Дон Пифа издаде гърлен звук.

— Номер петстотин и четири, брат Тибак.

Брат Тибак отново се избърса и отново се изправи.

— Номер петстотин и четири, дон Пифа, Млекарска 2, не се е провинил с нищо пред негово преосвещенство, следователно е чист.

— Дон Пифа — каза чиновникът, — вземете знака за очистение. Той се наведе, извади от сандъка, който стоеше до стола, една желязна гривна и я подаде на благородния Пифа. — Носете я на лявата ръка, показвайте я при първо поискване от воините на Ордена. Следващият…

Дон Пифа издаде гърлен звук и се отдалечи, разглеждайки гривната. Румата огледа опашката. В нея имаше много познати лица. Някои бяха облечени, както винаги, богато, други явно се правеха на по-бедни, но всички бяха здравата изцапани с кал. Някъде по средата на опашката високо, за да го чуят всички, дон Сера за трети път през последните пет минути заявяваше: „Не виждам защо пък един благородник да не получи няколко пръчки от името на негово преосвещенство!“

Румата почака, докато следващият бъде изпратен в коридора (той беше известен търговец на риба, бяха му определили пет пръчки без целуване за невъзторжен начин на мислене), промъкна се до масата и грубо сложи ръка върху книжата пред чиновника.

— Моля да ме извините — каза той. — Трябва ми заповед за освобождаване на доктор Будах. Аз съм дон Румата.

Чиновникът не вдигна глава.

— Дон Румата… дон Румата… — замърмори той, бутна ръката на Румата и зашари с нокът по списъка.

— Какво правиш, стара мастилнице? — каза дон Румата. — Трябва ми заповед за освобождаване!

— Дон Румата… дон Румата… — Очевидно този автомат не може да бъде спрян. — Улица Казанджийска №8. Номер шестнадесет, брат Тибак.

Румата чувствуваше, че зад него всички бяха притаили дъх. Пък и той, трябва да си признае, се смути. Потният и почервенял брат Тибак стана.

— Номер шестнадесети, дон Румата, Казанджийска №8, за специални заслуги към ордена е удостоен с особена благодарност от негово преосвещенство и ще получи заповед за освобождаване на доктор Будах, с когото да постъпи, както намери за добре — виж лист шести — седемнадесети — единадесети.

Чиновникът незабавно измъкна този лист изпод списъците и го подаде на Румата.

— Жълтата врата на втория етаж, шеста стая, право по коридора, първо надясно, после наляво — каза той. — Следващият…

Румата погледна листа. Това не беше заповедта за освобождаване на Будах, Беше разрешение да получи пропуск за петия, специален отдел на канцеларията, където трябваше да вземе предписание за секретариата на секретния отдел.

— Какво си ми дал, дръвник? — попита Румата. — Къде е заповедта?

— Жълтата врата, втория етаж, шеста стая, право по коридора, първо надясно, после наляво — повтори чиновникът.

— Питам те къде е заповедта? — кресна Румата.

— Не зная… не зная… Следващият!

Над ухото на Румата се чу пухтене и нещо меко и горещо се притисна до гърба му. Той се дръпна. До масата отново се промъкна дон Пифа.

— Не влиза — каза той пискливо. Чиновникът учудено го погледна.

— Име? Звание? — попита той.

— Не влиза — отново каза дон Пифа, като дърпаше гривната, която едва се беше напъхала на трите му дебели пръста.

— Не влиза… не влиза… — промърмори чиновникът и изведнъж бързо дръпна към себе си дебелата книга, която се намираше отдясно на масата. Книгата имаше зловещ вид — с черна мръсна подвързия. Дон Пифа няколко секунди смаяно я гледа, после се дръпна и без да каже нито дума, бързо се запъти към изхода. В опашката се вдигна глъчка: „Не се бавете, по-бързо!“ Румата също се дръпна от масата. Ама че тресавище, помисли си той. Чиновникът започна да боботи в пространството: „Ако горепосоченият знак за очистение не се хваща на лявата китка на очистения или ако очистеният няма лява китка като такава…“ Румата заобиколи масата, пъхна двете си ръце в сандъка с гривните, грабна колкото можа и си тръгна.

— Ей, ей — безизразно му подвикна чиновникът. — На какво основание?

— В името господне — многозначително каза Румата, като се обърна през рамо. Чиновникът и брат Тибак дружно станаха и нестройно отвърнаха: „Да пребъде името му“. Опашката гледаше подир Румата със завист и възхищение.