Аркадий Стругацки - Дори насън не виждаме покой

Ясно, помисли си Румата. Шпионин телохранител. И дори не се крие много. Предвидлив е арканарският епископ. Интересно от какво още се бои той? От мене или за мене? След като проследи шпионина с очи, той сви към бунището. Бунището свършваше зад канцеларията на бившето министерство за защита на короната и вероятно не се охраняваше. Уличката беше пуста. Но вече се чуваше тихо скърцане на кепенци, хлопаха се врати, плачеше пеленаче, чуваше се боязлив шепот. Зад един полуизгнил плет предпазливо надникна изнемощяло мършаво лице, потъмняло от набити сажди. В Румата се втренчиха две уплашени хлътнали очи.

— Извинявайте, благородни дон, много извинявайте, няма ли да ни каже благородният дон какво става в града? Аз съм ковачът Кикус по прякор Куцият, трябва да вървя в ковачницата, а пък ме е страх.

— Недей ходи — посъветва го Румата. — Монасите не се шегуват. Краля вече го няма. Управлява дон Реба, епископ на Светия орден. Така че стой си мирно.

След всяка дума ковачът припряно кимаше, очите му се изпълваха с мъка и отчаяние.

— Орденът значи — промърмори той. — Ах, чумата да… извинявайте, благородни дон. Орденът… следователно… Какво значи това? Сивите или пък?

— Не, не — каза Румата, като го разглеждаше с любопитство. — Сивите май ги изпотрепаха. Тези са монаси.

— Брей! — каза ковачът. — Значи и сивите… ама че орден! Че са изпотрепали сивите, е хубаво. Ами за нас, благородни дон, какво смятате? Дали ще се приспособим, а? Към ордена, а?

— Защо не? — каза Румата. — И орденът има нужда от ядене и пиене. Ще се приспособите.

Ковачът се оживи.

— И аз така смятам, че ще се приспособим. Смятам, че най-главното е — никого не пипай, за да не те пипат.

Румата поклати глава.

— Не е така — каза той. — Тия, които не пипат, най-много ги колят.

— И това е вярно — въздъхна ковачът. — Но какво да прави човек. Гол съм като тояга, пък осем сополанковци се държат за панталоните ми. Ех, майка му стара, поне да бяха заклали моя майстор! Той при сивите беше офицер. Какво смятате, благородни дон, могат ли да го заколят. Пет жълтици имам да му давам.

— Не зная — каза Румата. — Може и да са го заклали. Ти по-добре помисли за друго, ковачо. Ти си гол като тояга, но такива тояги като тебе в града са около десет хиляди.

— Е? — каза ковачът.

— Помисли си — сърдито каза Румата и си тръгна.

Друг път ще измисли нещо, рано му е още да мисли. А като че ли нямаше нищо по-просто от това: ако десет хиляди такива ковачи се разгневят, когото си искат могат да направят на мекица. Но все още им липса гняв. Имат само страх. Всеки за себе си, бог за всичките.

Бъзовите храсти в края на квартала изведнъж се размърдаха и на улицата изпълзя дон Тамео. Когато видя Румата, той извика от радост, скочи и като се олюля силно, тръгна насреща му, разперил към него изцапаните си с пръст ръце.

— Мой благородни дон! — извика той. — Много се радвам! Виждам, че вие също отивате в канцеларията?

— Разбира се, благородни дон — отвърна Румата, като ловко избягна прегръдката.

— Разрешавате ли да се присъединя към вас, благородни дон?

— Це го смятам за чест, благородни дон.

Те се поклониха взаимно. Явно беше, че дон Тамео е започнал още вчера и досега не може да спре. Той измъкна от огромните си жълти панталони стъклена бутилка.

— Желаете ли, благородни дом? — учтиво му предложи той.

— Благодаря — каза Румата.

— Ром! — заяви дон Тамео. — Истински ром от метрополията, дадох за него цяла жълтица.

Те слязоха към бунището и запушвайки носовете си, закрачиха през купища отпадъци, умрели кучета и смрадливи локви, които гъмжаха от бели червеи. В утринния въздух се носеше непрекъснато бръмчене на ята изумрудени мухи.

— Чудна работа — каза дон Тамео, като затваряше бутилката. — Преди никога не съм минавал оттук.

Румата не отговори.

— Дон Реба винаги е предизвиквал възхищение у мен — каза дон Тамео. — Бях убеден, че в края на краищата той ще свали нищожния монарх, ще прокара нови пътища за нас и ще ни открие блестящи перспективи. — С тези думи той стъпи в една жълто-зелена локва, изпръска се целият и за да не падне, хвана се за Румата. — Да! — продължи той, когато стъпи на твърдо. — Ние, младата аристокрация, винаги ще бъдем с дон Реба! Настъпи най-сетне желаното разведряване. Представете си, дон Румата, вече цял час ходя по улици и градини, но не срещнах нито един сив. Изметохме от лицето на земята сивата паплач и сега във възродения Арканар се диша приятно и свободно! Вместо грубите бакали, тези нахални простаци и селендури, улиците са пълни със слуги господни. Аз видях, че някои дворяни вече открито се разхождат пред домовете си. Сега няма какво да се страхуват, че някой невежа с боклукчийска престилка ще ги опръска с мръсната си каруца. И вече няма нужда да си пробиваш път между вчерашните касапи и галантеристи. Осенени от благословията на великия Свети орден, към който винаги съм изпитвал най-голямо уважение и, няма защо да крия, истинска нежност, ще достигнем нечуван разцвет, когато нито един селянин няма да посмее да погледне дворянин без разрешение, подписано от окръжния инспектор на ордена. Аз сега нося докладна записка по този въпрос.