Аркадий Стругацки - Дори насън не виждаме покой

— Слушай, малкият. На тебе имам най-голямо доверие. Каквото да стане тук, Кира трябва да остане жива и невредима. Нека къщата да изгори, нека разграбят всички пари, но ти ми запази Кира. Изведи я по покривите, през мазетата, както щеш, но я запази. Разбра ли?

— Разбрах — каза Уно. — Не излизайте днес…

— Слушай. Ако след три дни не се върна, вземи Кира и я откарай в сайвата, в Хълцащата гора. Знаеш ли къде е това? Там в Хълцащата гора ще намериш Пияната бърлога, това е една къща, намира се близо до шосето. Като питаш, ще ти я покажат. Само внимавай кого питаш. Там има един човек, казва се отец Кабани. Ще му разкажеш всичко. Разбра ли?

— Разбрах. Но по-добре е да не излизате…

— И аз съм съгласен. Не мога: служба… Хайде внимавай…

Той лекичко чукна момчето по носа и се усмихна в отговор на неговата несръчна усмивка. Долу той произнесе кратка насърчителна реч пред слугите, излезе навън и отново се озова в тъмнината. Зад него издрънчаха мандалата.

Покоите на принца всякога са били охранявани лошо. Може би тъкмо затова никой не правеше атентати на арканарските принцове. А пък особено от сегашния принц никой не се интересуваше. На никого на света не му беше притрябвало това хилаво синеоко момче, което приличаше на всеки друг, но не и на баща си. Хлапето се харесваше на Румата. Възпитанието му се водеше от лошо по-лошо и затова той беше съобразителен, не беше жесток, не можеше да понася — вероятно инстинктивно — дон Реба, обичаше да си пее на висок глас най-различни песнички по стихове на Цурен и да си играе на корабчета. Румата изписваше за него от метрополията книжки с картинки, разказваше му за звездното небе и веднъж завинаги покори момчето с приказката за летящите кораби. За Румата, който рядко се срещаше с деца, десетгодишният принц беше антипод на всички съсловия в тази дива страна. Тъкмо от такива обикновени синеоки хлапета, еднакви във всички съсловия, се раждаше след това и жестокостта, и невежеството, и покорството, а нали в децата нямаше нито следи, нито признаци от тези отвратителни качества. Понякога той си мислеше колко хубаво щеше да бъде, ако от планетата изчезнеха всички хора над десет години.

Принцът вече беше заспал. Румата прие дежурството — постоя заедно със сменяващия се гвардеец край спящото момче, като правеше сложни, налагани от етикета движения с извадени мечове, провери по традиция дали всички прозорци са затворени, дали в целите покои горят светилниците, върна се в хола, изигра със сменящия се гвардеец партия на карти и се заинтересува какво смята благородният дон за онова, което ставаше в града. Благородният дон, човек с много ум, се замисли дълбоко и изказа предположение, че простият народ се готви да празнува празника на свети Мика.

Когато остана сам, Румата премести стола до прозореца, разположи се удобно и започна да наблюдава града. Къщата на принца беше на хълм и денем градът се виждаше оттук чак до морето. Но сега всичко беше потънало в мрак, мяркаха се само разпръснати купчинки огньове — там, където по пресечките стояха щурмоваците с факли и чакаха сигнала. Градът спеше или се преструваше на заспал. Интересно дали жителите чувствуваха, че над тях надвисва ужасно нещо? Или и те като много умният благороден дон смятаха, че някой се готви да празнува празника на свети Мика? Двеста хиляди мъже и жени. Двеста хиляди ковачи, оръжейници, месари, галантеристи, златари, домакини, проститутки, монаси, сарафи, войници, скитници, оцелели книжници се въртяха сега в душните, вмирисани на дървеници легла: спяха, любеха се, пресмятаха наум печалбите, плачеха, скърцаха със зъби от злоба или от обида… Двеста хиляди души! За пришелеца от Земята в тях имаше нещо общо. Сигурно това, че всички те без изключение още не бяха хора в съвременния смисъл на думата, а полуфабрикати, слитъци, от които само кървавите векове ще изстържат някога истинския горд и свободен човек. Те бяха пасивни, алчни и невероятно, фантастично егоистични. Психологически те почти всички бяха роби — роби на вярата, роби на себеподобните си, роби на дребни страсти, роби на користолюбието. И ако по силата на съдбата някой от тях се родеше или станеше господар, той не знаеше какво да прави със свободата си. Той отново бързаше да стане роб — роб на богатството, роб на противоестествените излишества, роб на покварени приятели, роб на робите си. По-голямата част от тях нямаха никаква вина. Те бяха прекалено пасивни и прекалено невежи. Робството им се градеше върху пасивността и невежеството, а пасивността и невежеството непрекъснато раждаха робство. Ако всички те бяха еднакви, човек трябваше да скръсти ръце и да изгуби всякаква надежда. Но все пак те бяха хора, носители на искри от разум. И постоянно ту тук, ту там сред техните пластове пламваха и се разгаряха пламъчетата на безкрайно далечното и неизбежно бъдеще. Пламваха въпреки всичко. Въпреки цялата им привидна безполезност. Въпреки гнета. Въпреки че ги гасяха с ботуши. Въпреки че не бяха потребни никому и че всички на тоя свят бяха против тях. Въпреки че в най-добрия случай те можеха да разчитат само на едно презрително съжаление…