Будах с обидена физиономия взе чашата и пийна няколко глътки.
— Е, как е? — попита кралят.
— Горчи, ваше величество — със сподавен глас каза Будах. — Но трябва да се пие.
— Тря-абва, тря-абва… — сърдито измърмори кралят. — И аз зная, че трябва. Дай тук. Я виж, докопа се и излочи половината чаша…
Той обърна чашата наведнъж. Около масата се понесоха съчувствени въздишки и изведнъж всичко стихна. Кралят стоеше неподвижен със зяпнали уста. От очите му рукнаха сълзи. Той бавно почервеня, след това посиня. Протегна ръка над масата и припряно защрака с пръсти. Дон Реба бързо му пъхна една солена краставичка. Кралят мълчаливо запрати краставичката в дон Реба и отново протегна ръка.
— Вино… — просъска той.
Някой се спусна и му подаде каната. Кралят бясно въртеше очи и шумно гълташе. Червените струи се стичаха по бялото му елече. Когато каната се изпразни, кралят я запрати в Будах, но не улучи.
— Мръсник! — каза той с неочакван басов глас. — Защо ме уби? Малко ви бесиха! Да пукнеш дано!
Той млъкна и попипа коляното си.
— Боли! — прогъгна с предишния си глас. — Пак боли!
— Ваше величество — каза Будах. — За да оздравеете напълно, трябва да пиете разтвора всеки ден най-малко една седмица…
В гърлото на краля нещо изписка.
— Вън! — изквича той. — Всички вън!
Придворните запрекатуряха столовете и на тълпа хукнаха към вратата.
— Въ-ъ-ън! — диво ревеше кралят, събаряйки съдовете от масата.
Румата изскочи от залата, шмугна се зад някаква завеса и започна да се киска. Зад съседната завеса също се кискаха — истерично, задъхано, пискливо.
На дежурството в спалнята на принца се постъпваше в полунощ и Румата реши да се отбие в къщи, за да види дали всичко е в ред и да се преоблече. Вечерният град го порази. Улиците бяха потънали в гробна тишина, кръчмите бяха затворени. По пресечките стояха и дрънчаха железните си оръжия групи щурмоваци с факли в ръце. Те мълчаха и като че ли очакваха нещо. Няколко пъти те приближаваха до Румата, взираха се в него и щом го познаеха, все така мълчаливо му правеха път. Когато до дома му оставаха петдесетина крачки, подире му се помъкна някаква групичка подозрителни личности. Румата спря, удари ножница о ножница и личностите намалиха крачка, но в същия момент в тъмнината изскърца зареждан арбалет. Румата забърза напред, като се притискаше до стените, напипа вратата, завъртя ключа в бравата, като непрекъснато чувствуваше гърба си незащитен и с въздишка на облекчение нахълта в антрето.
В антрето се бяха събрали всички слуги, въоръжени кой с каквото му падне. Оказа се, че вече няколко пъти били правени опити да се изкърти вратата. Това не се хареса на Румата. „Може би не трябва да ходя? — помисли си той. — Дявол го взел принца.“
— Къде е барон Пампа? — попита той.
Уно, възбуден до краен предел, с арбалет на рамо, отвърна, че „баронът се събудил още на обяд, изпил всичкия разсол в къщата и отишъл пак да се весели“. След това, като зашепна, му съобщи, че Кира много се безпокояла и вече няколко пъти питала за господаря.
— Добре — каза Румата и заповяда на слугите да се строят.
Слугите бяха шестима, без готвачката, хора врели и кипели, свикнали с уличните сбивания. Те, разбира се, няма да се залавят със сивите, ще се изплашат от гнева на всесилния министър, но срещу дрипльовците от нощната армия ще издържат, още повече че тази нощ разбойниците ще търсят лесна плячка. Два арбалета, четири бойни брадви, тежки касапски ножове, железни шапки, вратите са солидни, обковани според обичая с желязо… Или може би все пак да не отива?
Румата се изкачи горе и влезе на пръсти в стаята на Кира. Кира спеше облечена, свита на кравайче върху неоправеното легло. Румата постоя над нея със светилника. Да отива или да не отива? Ужасно не му се ходеше. Той я зави с едно одеяло, целуна я по бузата и се върна в кабинета. Трябва да отиде. Каквото и да става, разузнавачът трябва да бъде в центъра на събитията. И историците ще имат полза. Той се усмихна. Свали от главата си обръча, грижливо изтри с мека гюдерия обектива и отново го сложи. После повика Уно и му поръча да му донесе военния костюм и излъсканата медна каска. Под елечето, направо върху потника, настръхнал от студеното, той навлече металнопластмасова риза, направена като ризница от халки (тукашните ризници предпазваха доста добре от меч и кинжал, но арбалетната стрела ги пробиваше от край до край). Когато затягаше формения пояс с метални плочки, той каза на Уно:
Читать дальше