Аркадий Стругацки - Прогресорите и странниците

— С тия ли искаш да се договаряш, бе? — закрещя той към гърба на Максим. — При нас ли искаш да ги доведеш?! Тоя палач?!

Той скочи към албумите и ги изрита.

Максим изключи радиото.

— Стига си беснял. Повече нищо не искам. И няма защо да крещиш на мен, щом вие сте си виновни, проспали сте света си, массаракш, оскотели сте като последни животни! Какво да правя с вас сега?

Той изведнъж се оказа до Гай, хвана го за реверите.

— Какво да правя с вас сега? Какво? Не знаеш ли? Казвай!

Гай мълчешком въртеше шия, слабо се отбраняваше. Максим го пусна.

— Зная сам — мрачно каза той. — Никого не бива да довеждам. Навсякъде зверове… Срещу тях самите трябва да се праща…

Той взе от пода един албум и започна трескаво да го прелиства, като говореше:

— Какъв свят сте освинили! Какъв свят! Погледни какъв свят е било!

Гай надникна над ръката му. В този албум нямаше никакви ужаси, бяха просто пейзажи на разни места, изумително красиви и ясни цветни снимки — сини заливи, заобиколени с пищна зеленина, ослепително бял град над морето, водопад в планински каньон, някаква великолепна автострада и поток от разноцветни коли на нея, някакви древни замъци и снежни върхове над облаците, и някой весело се носи на ски по снежен планински склон, и смеещи се момичета играят в морския прибой.

— Къде е всичко това сега? — питаше Максим. — Къде го дянахте? Продадохте го за желязо, така ли? Ех, вие… човечета…

Той хвърли албума на масата.

— Хайде да тръгваме.

Яростно натисна вратата, която се разтвори със скърцане, и закрачи по коридора. Когато излязоха на палубата, попита:

— Искаш ли да ядеш?

— Ъхъ… — отговори Гай.

— Хубаво — каза Максим. — След малко ще ядем. Да тръгваме.

Гай пръв излезе на брега, веднага си смъкна ботуша, съблече се и положи дрехите си да съхнат. Максим продължаваше да плува и той с тревога го следеше: прекалено дълбоко се гмуркаше приятелят Мак и прекалено дълго оставаше под водата. Не бива така, опасно е, как ли му стига въздухът?… Накрая Максим все пак излезе, като влачеше за хрилете огромна мощна риба. Тя сякаш никак не можеше да разбере: как тъй са я хванали с голи ръце? Максим я хвърли по-далеч от водата и каза:

— Струва ми се, че тази става за ядене. Почти не е радиоактивна. Сигурно също е мутант. Вземи хапчетата, а аз сега ще я приготвя. Може да се яде сурова, сега ще те науча — това се казва „сасими“. Не си ли ял така? Дай ножа…

Гай му подаде ножа и Максим ловко и бързо изкорми рибата.

Когато се нахраниха „сасими“ — не беше лошо, можеше да се яде — и легнаха голи върху горещия пясък, Максим след дълго мълчание попита:

— Ако сега попаднем в ръцете на патрулите и се предадем, къде биха ни пратили?

— Как къде? Теб — на мястото на отбиване на наказанието, мен — на мястото на отбиване на службата… Защо?

— Това сигурно ли е?

— Какво по-сигурно? Инструкция на самия Генерал-комендант. Защо питаш?

— Сега ще отидем да търсим легионерите — каза Максим.

— Танк ли ще отвличаме?

— Не. По твоята легенда. Ти си бил отвлечен от дегенерати, а каторжникът те е спасил.

— Да се предаваме? — Гай седна. — Как така?… И аз ли? Обратно в излъчването?

Максим мълчеше.

— Ами че аз пак ще стана кютук… — безпомощно каза Гай.

— Не — отвърна Максим. — Тоест, да, разбира се… но вече няма да е като преди… Ти ще бъдеш малко кютук, разбира се, но вече ще вярваш в друго, в правилното. Това, разбира се, също е… Но все пак е по-добре.

— Но защо? — отчаяно извика Гай. — Защо ти е нужно всичко това?

Максим прекара длан по лицето си.

— Виждаш ли, приятелю Гай, започнала е война. Дали ние сме нападнали хонтийците, дали те нас… с една дума война…

Гай с ужас го гледаше. Война… Рада… Господи, защо е всичко това? Отново всичко отначало…

— Трябва да бъдем там — продължаваше Максим. — Мобилизацията вече е обявена, всички са призовани в редовете, дори нашето брата каторжника амнистират и — в строя… и трябва да бъдем заедно, Гай. Хубаво би било, ако попадна под твое началство…

Гай почти не го слушаше. Вкопчил пръсти в косите си, той се полюляваше и си повтаряше: „Защо, защо, проклети да бъдете!… Трийсет и три пъти проклети да бъдете…“

Максим го разтърси за рамото.

— Хайде, стегни се! — твърдо каза той. — Не се разкисвай. Сега ни предстои да се бием, няма време за вкисване…

Той стана и отново потърка лицето си.

— Наистина, с вашите окаяни кули… Массаракш, никакви кули няма да им помогнат… Обличай се по-бързо и да тръгваме. Трябва да побързаме.