Аркадий Стругацки - Прогресорите и странниците

Без да съзнава какво върши, Гай, както си беше с един ботуш, влезе във водата, първо бавно, после все по-бързо, после затича, вдигайки високо крака, до кръста във водата, като хлипаше и псуваше гласно. Ръждивата грамада се приближаваше. Гай ту пристъпваше, загребвайки водата, ту започваше да плува; добра се до борда, опита да се изкатери — нищо не стана; заобиколи подводницата откъм кърмата, вкопчи се в някакви въжета, изкатери се, като си издра ръцете и коленете на палубата и спря, облян в сълзи. Беше му съвършено ясно, че е загинал.

— Е-ей! — извика той със сподавен глас.

Тишина.

Палубата беше празна, върху надупченото желязо бяха полепнали сухи водорасли, сякаш то бе обрасло със сплъстена козина. Носовата надстройка надвисваше над главата като огромна петниста гъба, отстрани върху бронята зееше широк разкъсан белег. Като дрънчеше с ботуша по желязото, Гай я заобиколи и видя още влажните железни скоби, водещи нагоре; преметна автомата на рамо и се закатери. Това продължи дълго, цяла вечност, в задушна тишина, към неминуемата смърт: изкатери се и замря на четири крака. Чудовището вече го чакаше, люкът беше широко отворен, сякаш сто години не се е затварял, дори пантите са ръждясали — заповядайте, моля! Гай пропълзя до черното разтворено гърло и надникна… Зави му се свят, призля му. От желязното гърло напираше плътна тишина, застояла, ферментирала години и години. И Гай изведнъж си представи как там, в жълтата гниеща светлина, притиснат от тоновете на тази тишина, не на живот, а на смърт се бие сам срещу всички добрият приятел Мак, бие се с последни сили и крещи: „Гай! Гай.“, а тишината със злобна усмивка лениво поглъща тези викове без остатък и все напира, смазва Мак под себе си, задушава го, притиска го. Това беше невъзможно да се понесе — и Гай се пъхна в люка.

Той плачеше и бързаше, в края на краищата се спъна и загърмоля надолу, прелетя няколко метра и падна върху пясък. Тук имаше железен коридор, мътно осветен с редки прашни лампички; на пода под шахтата за всички тези години се беше натрупал тънък слой пясък. Гай скочи — още бързаше, още се боеше да не закъснее — и хукна накъдето му гледат очите с вик:

— Тук съм, Мак! Ида… ида…

— Какво си се развикал? — недоволно попита Мак, подавайки се като че ли от стената. — Какво се е случило? Да не те е настъпил някой?

Гай спря и отпусна ръце. Беше почти готов да припадне, трябваше да се облегне на преградата. Сърцето бясно биеше, ударите му гърмяха в ушите като барабан, гласът не му се подчиняваше. Максим известно време го гледаше с учудване, после изглежда разбра, измъкна се в коридора — вратата на отсека отново изквича пронизващо — и се приближи до него, хвана раменете му, разтърси го, после го притисна до себе си, разтърси го отново и няколко секунди Гай в блажено забвение притискаше лице до гърдите му, постепенно идвайки на себе си.

— Аз мислех… че теб тук… че ти тук… че теб…

— Нищо, нищо — ласкаво каза Максим. — Аз съм виновен, трябваше да те повикам веднага. Но тук има странни неща, разбираш ли?

Гай се отдръпна, изтри с мокър ръкав лицето си и едва сега почувствува срам.

— Теб все те няма и няма — сърдито каза той, като гледаше настрани. — Аз те викам, стрелям… Толкова ли беше трудно да отговориш?

— Массаракш, нищо не съм чул — виновно каза Максим. — Разбираш ли, тук има великолепен радиоприемник… Дори не знаех, че у вас се правят толкова мощни.

— „Приемник, приемник“ — мърмореше Гай, докато се вмъкваше през открехнатата врата. — Човек едва не откача заради теб, а ти тук се забавляваш… Какво има тук?

Беше доста обширно помещение с изтлял килим на пода; от трите полукръгли абажура на тавана светеше само един. В средата имаше кръгла маса, около нея — кресла. На стените висяха някакви странни снимки в рамки, картини, парцали, останали от кадифена тапицерия. В ъгъла виеше и пращеше голямо радио — Гай никога не беше виждал такива.

— Това е нещо като каюткомпания — каза Максим. — Ти обиколи, погледай, има какво да се види.

— А екипажът?

— Никой няма. Нито живи, нито мъртви. Долните помещения са пълни с вода. Мисля, че всички са там…

Гай с учудване го погледна. Максим отмести очи, лицето му беше загрижено.

— Трябва да ти кажа — произнесе той, — че май ни провървя, дето не долетяхме до Империята. Ти погледай, погледай…

Той приседна до радиото и започна да върти копчетата, а Гай се озърна, не знаеше с какво да започне; отиде до стената и заразглежда окачените снимки. Известно време не можеше изобщо да разбере що за снимки са това. После съобрази — рентгенови. Гледаха го неясни еднакви озъбени черепи. Върху всяка снимка имаше написано нещо нечетливо, сякаш някой бе раздавал автографи. Членовете на екипажа? Някакви знаменитости? Гай сви рамене. Чичо Каан може би щеше да разбере нещичко тук, а ние сме хора прости…