Аркадий Стругацки - Прогресорите и странниците

Той говори повече от час, прекъсвайки само когато трябваше да насочи танка на завоите. Говореше, а Гай слушаше. Отначало Гай се мъчеше да прекъсва, напираше да скочи в движение, но Максим говореше и говореше, повтаряше едно и също отново и отново, обясняваше, втълпяваше, разубеждаваше и Гай в края на краищата започна да се вслушва, после се замисли, оклюма се, пъхна ръце под каската и силно се почеса; после изведнъж сам мина в настъпление и започна да разпитва Максим: откъде му е станало известно всичко това, кой ще докаже, че всичко това не е лъжа, как може да се повярва, след като всичко това е явна измишльотина… Максим го сразяваше с факти, а когато те не достигаха, се кълнеше, че говори истината; когато и това не помагаше, наричаше Гай дърво, кукла, робот; а танкът все пътуваше и пътуваше на юг, все по-дълбоко навлизаше в страната на мутантите.

— Е, добре, — вбесен каза Максим. — Сега ще проверим всичко. По моите сметки ние отдавна вече сме излезли от полето, а сега е около десет без десет. Какво правите в десет часа?

— В десет нула нула — проверка — мрачно каза Гай.

— Именно. Строявате се в стройни редици и се дерете от готовност да пролеете кръвта си. Помниш ли?

— Тази готовност е в сърцата ни — заяви Гай.

— Тази готовност е била набита в тъпите ви глави! — възрази Максим. — Нищо, сега ще проверим каква готовност имаш в сърцето си. Колко е часът?

— Без седем — мрачно каза Гай.

Известно време пътуваха мълчешком.

— Е? — попита Максим.

Гай погледна часовника и с несигурен глас запя:

„Напред, легионери, момчета железни…“

Максим го гледаше с насмешка. Гай сбърка и забрави думите.

— Стига си се пулил — сърдито каза той. — Пречиш ми. И изобщо какво е това пеене извън строя?

— Ти недей — каза Максим. — Ти и извън строя си крещял по същия начин. Да ви гледам двамата с чичо Каан беше страшно. Единият реве „Железните момчета“. Другият се дере: „Слава на Творците“. Че и Рада… Е, къде е твоята готовност да колиш и бесиш в името на Творците?

— Стига! Да не си посмял да говориш така за Творците. Дори и да е истина всичко, което разправяш, това значи само, че някой ги е измамил.

— И кой ги е измамил?

— Е-е… малко ли са…

— Значи Творците не са всемогъщи?

— Не желая повече да разговарям на тази тема — обяви Гай.

Той се оклюма, сгърби се, лицето му още повече се отпусна, очите му помътняха, долната устна увисна. Максим изведнъж си спомни Фишта Луковицата и Котра Красавеца от арестантския вагон. Те бяха наркомани — нещастни хора, привикнали да употребяват особено силни наркотични вещества. Страшно се измъчваха без своите отрови, нищо не ядяха, цели дни седяха точно така, с мътни очи и увиснала долна устна…

— Нещо боли ли те?

— Не — унило отговори Гай.

— Какво си настръхнал тогава?

— Ами така нещо… — Гай дръпна яката си и вяло завъртя глава — лошо ми е нещо… Да взема да легна, а?

Без да дочака отговор, той се пъхна в люка и полегна върху клоните, сви се на кълбо. „Виж ти история — помисли Максим. — Нещата не били толкова прости, колкото си мислех…“

Той се обезпокои.

„Гай не получи лъчев удар, ние излязохме от полето преди близо два часа… А той цял живот живее в това поле… Може би така е вредно за него — без полето? Да не вземе да се разболее? Ама че гадост…“ Той гледаше през люка бледото лице. Все повече го обхващаше страх. Накрая не издържа, скочи в отсека, спря мотора, измъкна Гай навън и го положи на тревата край пътя.

Гай спеше, мърмореше нещо насън, силно потръпваше. После започна да трепери, да се гърчи, свиваше се, като че ли искаше да се сгрее, пъхаше длани под мишниците си. Максим сложи главата му върху коленете си, притисна с пръсти слепоочията му и се постара да се съсредоточи. Отдавна не му се беше налагало да прави психомасаж; главното беше да се отвлече от всичко наоколо, да се съсредоточи, да включи болния в своята здрава система. Така седя десетина или петнадесет минути; когато се опомни, видя, че на Гай му е по-добре, лицето му е порозовяло, дишането беше станало равно и той повече не мръзнеше. Максим му направи възглавница от трева, поседя известно време, пъдейки комарите; после си спомни, че им предстои още дълго да пътуват, а защитата на реактора пропуска — за Гай това е опасно, трябва да се измисли нещо. Той стана и се върна при танка.

Трябваше да поработи доста, докато успее да свали от ръждясалите нитове няколко листа от бордовата броня; после той наби тези листове върху керамичната преграда, отделяща реактора и мотора от отсека за управление. Оставаше му да закрепи последния лист, когато изведнъж почувствува чуждо присъствие. Внимателно се подаде от люка… и почувствува, че всичко в него изстива и се напряга.