Аркадий Стругацки - Прогресорите и странниците

На края на гората стояха две големи палатки и автофургон, димеше полева кухня. Двама голи до кръста легионери се миеха — единият поливаше на другия с манерка. По средата на пътя стоеше часовой с черно наметало и гледаше танка, а вдясно стърчаха два стълба, съединени с греда, от която висеше нещо дълго и бяло, почти докосвайки земята. Максим влезе в отсека, за да не се вижда карираният му комбинезон, и подаде главата си навън. Полуголите легионери престанаха да се мият и също загледаха танка. Чули дрънченето на веригите, от палатките и фургона излязоха още няколко души, един от които с офицерски мундир. Бяха много учудени, но не разтревожени; офицерът посочи танка, каза нещо и всички се засмяха. Когато Максим се изравни с часовия, последният му викна нещо, което не се чуваше през шума на мотора; в отговор Максим извика:

— Всичко е наред, стой си на мястото!

Часовият също не чу нищо, но лицето му изрази удовлетворение. След като пропусна танка, той отново излезе на средата на шосето и застана в предишната поза. Беше ясно, че всичко се е разминало.

Максим обърна глава и видя отблизо онова, което висеше от гредата. Гледа го секунда, после бързо приседна, стисна клепачи и без всякаква нужда хвана лостовете. „Не биваше да гледам. Кой дявол ме караше да се обръщам, щях да си пътувам и сега и нищо нямаше да знам…“ — Той се застави да отвори очи. „Не — помисли си, — трябва да гледам. Да привиквам трябва. И да узнавам повече. Няма защо да крия от себе си. Нямам право, щом съм се заел с такава работа. Сигурно беше мутант, смъртта не може да осакати човека до такава степен. Животът осакатява. Той ще осакати и мен, и няма къде да се дяна, и не трябва да се съпротивлявам, трябва да свиквам. Може би пред мен има стотици километри пътища с бесилки от двете страни…“

Когато отново се подаде от люка и огледа пътя, вече не се виждаше нито заставата, нито самотната бесилка край пътя. Колко хубаво щеше да е, ако сега си отиваше в къщи… Пристигнеш, събудиш се, измиеш се, после разкажеш страшния сън за Обитаемия остров… Той искаше да си представи Земята, но нищо не излезе, беше странно да си мисли за това, че някъде има чисти весели градове, много хора, добри и умни, и всички си доверяват един на друг… „Ти си търсеше работа — каза си той. — Ето, сега имаш работа — трудна и мръсна, но едва ли някъде ще намериш друга толкова важна работа…“

Напред по шосето се показа някакъв механизъм, бавно пълзящ в същата посока — на юг. Беше малък верижен трактор, влачещ зад себе си ремарке с металическа решетеста подпора. В откритата кабина седеше човек с кариран комбинезон и пушеше лула; той равнодушно огледа танка, Максим, и обърна глава. „Каква е тая подпора? — помисли си Максим. — Познати очертания…“ После изведнъж съобрази, че това е секция от кула. „Сега да взема да я блъсна в канавката, че да мина два-три пъти отгоре й…“ Той се огледа и изразът на лицето му явно никак не се хареса на тракториста — той изведнъж спря машината и стъпи на веригата, сякаш се готвеше да побегне. Максим се обърна напред.

След десетина минути той видя втората застава. Това беше аванпостът на огромната армия карирани роби, а може би не роби, а най-свободните в страната хора. Две временни бараки с блестящи цинкови покриви, нисък изкуствен хълм, на който стърчеше сив нисък капонир с черни прорези-амбразури. Над капонира вече се издигаха първите секции на кула, около хълма стояха автокранове, трактори, търкаляха се безредно железни подпори. Гората на няколкостотин метра вдясно и вляво от шосето беше унищожена, на откритото пространство тук и там работеха хора с карирани дрехи. Зад къщичките се виждаше дълга ниска барака. Пред нея бяха прострени на въжета сиви парцали. Малко по-далеч от шосето стърчеше дървена куличка с площадка, по която се разхождаше часови със сива униформа и дълбока каска, а до него стоеше картечница на тринога. Под кулата се тълпяха други войници; изглеждаха като хора, изнемогващи от комари и скука. Всички пушеха.

„Е, тук също ще мина без премеждия — помисли си Максим — тук е краят на света и никой от никого не се интересува.“

Но той грешеше. Войниците престанаха да отпъждат комарите и загледаха танка. После един от тях, мършав и много приличащ на някого, оправи каската на главата си, излезе на средата на шосето и вдигна ръка. „Ти напразно така… — със съжаление помисли Максим. — Аз съм решил, че ще мина оттук и ще мина.“ Той слезе долу при лостовете, настани се по-удобно и сложи крак върху педала на ускорителя. Войникът на шосето продължаваше да стои с вдигната ръка. „Сега ще дам газ — помисли си Максим — ще изреве както трябва и тоя ще отскочи… А ако не отскочи — помисли той с внезапно ожесточение, — какво пък, на война като на война…“