Аркадий Стругацки - Прогресорите и странниците

— И с очи ги видях — каза Максим. — И искам да добавя между другото, че там няма никой освен тия ваши кучета. Щях да знам. И тия ваши кучета не са това, което си мислите. Не са животни.

Вепър не каза нищо. Стана, нави въжето, окачи го на колана си и отново седна до Зеф.

— Дявол знае — промърмори Зеф, — може и да не са животни… Тук всичко е възможно. На Юг сме…

— А може би именно тези кучета са мутантите? — попита Максим.

— Не — каза Зеф. — Мутантите са просто много уродливи хора. И са деца на обикновени хора. Мутанти… Ти изобщо знаеш ли какво е това?

— Знам — каза Максим. — Но целият въпрос е колко далеч е могла да отиде мутацията.

Известно време всички мълчаха и размишляваха. После Зеф каза:

— Е, щом си такъв образован, стига бърборене. Стани! — той се изправи. — Малко остана, но времето не чака. А ми се плюска… — той намигна на Максим — направо патологично. Знаеш ли какво значи „патологично“?

Оставаше да разчистят само югозападната четвърт на квадрата, но никой не се зае с това. Преди време тук навярно беше експлодирало нещо много мощно. От старата гора бяха останали само полуизгнили рухнали стволове и обгорели пънове, срязани като с бръснач, а на тяхно място вече се надигаше рядка млада горичка. Почвата беше почерняла, овъглена и размесена с разпратена ръжда. Никаква техника не би могла да оцелее след такъв взрив и Максим разбра, че не за работа ги е довел тук Зеф.

От храсталака се подаде небръснат човек с мръсен арестантски комбинезон. Максим го позна: беше първият срещнат от него абориген, партньорът на Зеф, вместилището на мировата скръб.

— Почакайте — каза Вепър, — аз ще поговоря с него.

Зеф заповяда на Максим да седне там, където е застанал. Той също седна и започна да се преобува, като си тананикаше углавния романс „Аз момче съм храбро, знае ме махлата“. Вепър се приближи до „вместилището на скръбта“ и двамата, след като се скриха в храстите, започнаха шепнешком да разговарят. Максим ги чуваше прекрасно, но нищо не разбираше, защото говореха на някакъв жаргон; разпозна само повторената няколко пъти дума „поща“. Скоро престана да се вслушва. Чувствуваше се уморен, мръсен: днес отново бе имал прекалено много безсмислена работа, прекалено много беше вдишвал разни гадости, прекалено много рентгени беше получил. И отново за този ден не можа да направи нищо истинско, нищо нужно; никак не му се връщаше в бараките.

После „вместилището на скръбта“ изчезна, Вепър се върна, седна на един пън срещу Максим и каза:

— Е, хайде да си поговорим?

— Всичко в ред ли е? — запита Зеф.

— Да.

— Нали ти казах — произнесе Зеф, докато разглеждаше срещу светлината пробитата си подметка — аз имам нюх за такива като него.

— И така, Мак — каза Вепър, — ние ви проверихме, доколкото това е възможно при нашето положение. Генерала гарантира за вас. От днес ще се подчинявате на мен.

— Много се радвам — криво се усмихна Мак. Искаше му се да каже: „За вас пред мен Генерала не е гарантирал“, но само добави: — Слушам ви.

— Генерала съобщава, че не се страхувате нито от радиацията, нито от излъчвателите. Вярно ли е?

— Да.

— Значи вие можете всеки момент да преплувате Синята Змия и това няма да ви навреди?

— Вече ви казах, че мога още сега да избягам оттук.

— На нас не ни е нужно да бягате… Значи, както разбирам, патрулните коли също не са страшни за вас?

— За самоходните излъчватели ли говорите? Не, не са.

— Много добре — каза Вепър. — Тогава задачата ви в близко време се определя изцяло. Ще бъдете свързочник. Когато ви заповядам, ще преплувате реката и ще изпратите от най-близкото пощенско отделение телеграмите, които ще ви дам. Разбрахте ли?

— Това разбирам — бавно каза Максим. — Не разбирам друго…

Вепър го гледаше, без да мига — сух, жилав, осакатен старец, студен и безпощаден боец, боец още от пелени, страшно и възхитително създание на свят, в който ценността на човешкия живот е нулева; човек, който не познава нищо освен борбата, няма нищо освен нея, отричащ всичко, освен нея. И в неговите внимателни присвити очи Максим четеше съдбата си за близките няколко години.

— Кажете.

— Искам да се разберем отсега — твърдо каза Максим. — Не желая да действувам слепешком. Нямам намерение да върша неща, които според мен са безсмислени и ненужни.

— Например? — попита Вепър.

— Аз знам какво значи дисциплина. Знам, че без дисциплина цялата ни работа не би струвала нищо. Но аз смятам, че дисциплината трябва да бъде разумна; подчиненият трябва да е сигурен, че заповедта е разумна. Заповядвате ми да бъда свързочник. Аз съм готов да бъда такъв, годен съм за много повече, но, щом това е нужно, ще бъда свързочник. Но аз трябва да знам, че телеграмите, които ще изпращам, няма да бъдат причина за гибелта на хора, които и без това са нещастни…