Аркадий Стругацки - Прогресорите и странниците

— Какво е това тук? — попита Максим.

— Че отде да знам? — свадливо отговори Зеф. — Може да е някакво скривалище. А може да е Крепостта. Знаеш ли какво е това — Крепостта?

— Не — отговори Максим и започна да се смъква от купчината.

— Не знаеш… — разсеяно каза Зеф. Постоянно се оглеждаше, шареше с фенерчето по стените. — Какво знаеш тогава… Массаракш, преди малко тук имаше някой.

— Човек?

— Не знам. Промъкна се край стената и изчезна… А Крепостта, приятелче, е такова нещо, че ние бихме могли за един ден да си свършим цялата работа. А, стъпки…

Той клекна. Максим приклекна до него и видя верига от стъпки върху праха до стената.

— Странни стъпки — каза той.

— Да, приятелче — Зеф се огледа. — Такива аз не съм виждал.

— Като че ли някой е вървял на юмруци — каза Максим, сви юмрук и го отпечата до една от стъпките.

— Наистина прилича — с уважение призна Зеф и насочи фенерчето в дълбочината на коридора. Там нещо слабо трептеше, отразяваше светлината — завой или задънена стена. — Ще отидем ли да погледнем?

— Тихо — каза Максим. — Мълчете и не мърдайте.

Подземието беше пълно с влажна ватена тишина, но коридорът не беше безжизнен. Някой там отпред — Максим не можеше да определи точно къде и на какво разстояние — стоеше, притискайки се до стената; някой дребен, излъчващ слаба и непозната миризма, който ги наблюдаваше и беше недоволен от тяхното присъствие. Това беше нещо съвсем неизвестно и с неуловими намерения.

— Непременно ли трябва да ходим там? — попита Максим.

— Добре би било.

— Защо?

— Трябва да видим — може би това все пак е Крепостта… Ако сме я намерили, тогава, приятелю мой, всичко ще бъде съвсем друго. Аз не вярвам в Крепостта, но щом разправят — откъде да знаеш… Не може пък всички да лъжат…

— Там има някой — каза Максим. — Не мога да разбера кой.

— Нали? Хъм… Ако това е Крепостта, тук според легендите живеят или останки от гарнизона… Седят, разбираш ли, тук и не знаят, че войната е свършила; те се обявили неутрални, разбираш ли, в разгара на войната. Затворили се и обещали, че ще взривят целия континент, ако някой се пъхне при тях…

— А могат ли?

— Ако това е Крепостта, те могат всичко. Да-а… Нали горе през цялото време има взривове, стрелба. Много е възможно те да смятат, че войната още не е свършила. Някакъв принц или херцог бил командувал тук… Хубаво ще е да се срещне човек с него, да си поприказваме…

Максим отново се вслуша.

— Не — каза той уверено. — Няма там нито принц, нито херцог. Това е някакво животно, или… Не, не е животно… Или?

— Какво „или“?

— Вие казахте, че тук има или останки от гарнизона, или?…

— А-а, не, това са глупости, женски приказки… Сега ще видим.

Зеф зареди гранатохвъргачката, вдигна я и тръгна напред, като осветяваше с фенерчето. Максим вървеше до него. Няколко минути вървяха по коридора, после стигнаха до стена и завиха надясно.

— Вие много шумите — каза Максим. — Там става нещо, а вие така сумтите…

— Че какво, да не дишам ли? — мигновено настръхна Зеф.

— И вашето фенерче ми пречи.

— Че как така пречи? Нали е тъмно?

— Аз виждам на тъмно — каза Максим, — а заради вашето фенерче нищо не мога да различа… Дайте, аз ще тръгна напред, а вие стойте тук. Иначе нищо няма да разберем.

— Е, както искаш — произнесе Зеф с необичайно несигурен глас.

Максим отново затвори очи, отдъхна си от несигурната светлина, приведе се и тръгна покрай стената, като се стараеше да не вдига никакъв шум.

Неизвестният беше някъде наблизо, Максим се приближаваше към него с всяка крачка. Коридорът нямаше край. Отдясно се появиха врати, всички железни и заключени. Имаше течение. Въздухът беше леко влажен, пълен с миризма на мухъл и с миризмата на живия и топъл неизвестен. Отзад предпазливо шумолеше Зеф, който се страхуваше и се боеше да не изостане. Почувствувал това, Максим вътрешно се усмихна. Той се отвлече буквално за секунда, но за тази секунда непознатият изчезна. Максим спря в недоумение. Неизвестният току-що беше отпред, съвсем близо, а сега за миг сякаш се разтвори във въздуха и също така мигновено се появи зад гърба, също съвсем близо.

— Зеф! — повика Максим.

— Да! — кънтящо се обади рижебрадият.

Максим си представи как неизвестният стои между тях и върти глава в посока към гласовете.

— Той е между нас — каза Максим. — Да не вземете да стреляте.

— Добре — каза Зеф след кратко мълчание. — Никакъв дявол не виждам. Как изглежда той?