Аркадий Стругацки - Прогресорите и странниците

Той вървеше по полето, хвърляше много черна сянка, беше оглушал от всички тези смърти, макар и само преди минута да мислеше, че е бил готов за тях, и нямаше търпение да се върне и да взриви кулата, за да завърши това, което те бяха започнали, но първо трябваше да провери как е Копито. Откри Мемо до самата ограда. Мемо беше ранен и явно се беше мъчил да изпълзи до оградата, докато не бе загубил съзнание. Максим положи Генерала до него и отново затича към кулата. Странно му беше от мисълта, че сега тези нещастни двеста метра могат да бъдат изминати спокойно и без никаква опасност.

Започна да слага мини по опорите, по две на всяка за по-сигурно. Бързаше; имаше време, но Генерала губеше кръв, Мемо също, а някъде по шосетата вече се носеха камиони с легионери, Гай беше вдигнат по тревога и сега се друсаше по паважа до Панди, а в околните села хората вече се бяха събудили, мъжете хващаха пушки и брадви, децата плачеха, а жените проклинаха кървавите шпиони, заради които няма нито сън, нито спокойствие. С цялата си кожа Максим чувствуваше как мократа тъмнина наоколо оживява, раздвижва се, става страшна и опасна…

Детонаторите бяха нагласени за пет минути; той ги включи поред и хукна обратно, към Генерала и Мемо. Нещо му пречеше, той спря, потърси с поглед и разбра: Орди. Бегом, гледайки пред краката си, за да не се спъне, се върна при нея, вдигна на рамо лекото й тяло и отново бегом, гледайки пред краката си, за да не се спъне — към оградата, към северния пробив, където се измъчваха от болки Генерала и Мемо, но вече малко им оставаше да се измъчват…

И ето, изпълни се безсмислената мечта на терористите. Бързо, една след друга, изтрещяха мините, дим обви основата на кулата, ослепителните светлини изчезнаха, стана непрогледно тъмно и в тъмнината нещо заскърца, загърмя, разтресе земята, подскочи с дрънчене и отново разтърси земята.

Максим погледна часовника си. Беше десет и седемнадесет. Очите свикнаха с тъмнината, отново различиха разкъсаната ограда и кулата. Тя лежеше встрани от още горящия капонир, разперила разкривените си от взрива опори.

— Кой е тук? — изхърка Генерала и се размърда.

— Аз — каза Максим. Наведе се. — Трябва да бягаме. Къде сте ранен? Можете ли да вървите?

— Чакай — каза Генерала. — А кулата?

— Кулата е готова — произнесе Максим. Орди лежеше на рамото му и той не знаеше как да каже за нея.

— Не може да бъде — каза Генерала и се приповдигна. — Массаракш! Нима наистина?… — той се засмя и легна отново. — Слушай, Мак, аз нещо не мога да съобразявам… Колко е часът?

— Десет и двадесет.

— Значи вярно… Ние я довършихме… Браво, Мак… Чакай, кой е тук до мен?

— Копито — каза Максим.

— Диша. Чакай, кой още е жив? Кого носиш?

— Орди — с труд отговори Максим.

Няколко секунди Генерала мълча.

— Орди… — нерешително произнесе той и стана, олюлявайки се. — Орди — повтори и докосна с длан бузата й.

Известно време мълчаха. После Мемо дрезгаво попита:

— Колко е часът?

— Десет и двадесет и две — каза Максим.

— Къде сме?

— Трябва да бягаме.

Генерала се обърна и тръгна към пробива. Максим се наведе, вдигна тежкия Мемо на другото си рамо и тръгна след него. Догони го, но Генерала спря.

— Само ранените — каза той.

— Аз мога и двамата.

— Изпълнявайте заповедта. Само ранените.

Протегна ръце и стенейки от болка, свали тялото на Орди от рамото на Максим. Не можа да удържи и веднага го положи на земята.

— Само ранените — каза той със странен глас. — Бегом… марш!

— Къде сме — попита Мемо. — Кой е тук? Къде сме?

— Дръжте се за колана ми — каза Максим и затича.

Мемо извика и се отпусна. Главата му се люшкаше, ръцете също, краката удряха Максим по гърба. Генерала, дишайки шумно и дрезгаво, тичаше по петите му, хванал колана.

Тичешком навлязоха в гората. Мокри клони зашибаха лицето. Максим отбягваше дърветата, изскачащи отпред, прескачаше появяващите се внезапно пънове — това се оказа по-трудно, отколкото предполагаше, той вече не беше същият като преди, и въздухът не беше същият, и въобще всичко беше не както трябва, всичко беше неправилно, всичко беше ненужно и безсмислено. Отзад оставаха прекършени храсти и кървава следа, и миризма, а пътищата отдавна вече са блокирани, кучетата късат каишките си, ротмистър Чачу с пистолет в ръка, грачейки команди, тромаво тича по асфалта, прескача канавката и пръв нахлува в гората. Отзад остава глупавата повалена кула и обгорените легионери, и тримата мъртви, вече вкочанясали другари, а тук имаше двама ранени, полумъртви, нямащи почти никакви шансове — и всичко заради една кула, една глупава, безсмислена, мръсна, ръждива кула, една от хилядите… „Повече на никого няма да позволя да прави такива глупости. Не, ще им кажа: Аз видях това… Колко кръв за купчина безполезно ръждиво желязо, един млад глупав живот за ръждиво желязо, един стар глупав живот за жалката надежда поне няколко дни да поживее човешки, и една разстреляна любов — дори не за желязо, дори не за надежда… Ако искате просто да оцелеете, ще им кажа, защо тогава толкова просто, толкова евтино умирате?… Массаракш, аз повече няма да им позволя да умират, аз ще ги науча да живеят! Какъв тъпак съм, защо се съгласих на това, как можах да им позволя да извършат това?“