Аркадий Стругацки - Прогресорите и странниците

— Все едно аз съм против — упорито каза Мемо. — А ако ни покосят с картечен огън? Ако не успеем за пет минути, а ни потрябват шест? Безумен план. И винаги е бил безумен.

— Удължени заряди ние прилагаме за пръв път — каза Генерала, с усилие откъсвайки погледа си от Орди. — Но дори и ако вземем предишните способи за нахлуване, съдбата на операцията се определя в срок от три-четири минути. Ако успеем да ги заварим неподготвени, ще ни остане една или дори две минути в запас.

— Две минути е много време — каза Горски. — Аз тях за две минути с голи ръце ще ги издуша. Само да стигнем…

— Да стигнем… да-а… — с някаква зловеща мечтателност провлачи Зеления. — Нали, Мак?

— Нищо ли не искаш да кажеш, Мак — попита Генерал.

— Вече ви казах. Новият план е по-добър от стария, но въпреки това е лош. Дайте аз да свърша всичко сам. Рискувайте.

— Стига за това — раздразнено каза Генерала. — За това — толкоз. Някакви съществени забележки имаш ли?

— Не — каза Максим.

Вече съжаляваше, че отново е започнал този разговор.

— Откъде се появиха новите таблетки? — изведнъж попита Мемо.

— Предишните са — каза Генерала, — но Мак успя малко да ги подобри.

— Ах, Мак значи…

Копито произнесе тези думи с такъв тон, че на всички им стана неловко. Думите му можеха да бъдат разбрани така: новак, при това не съвсем наш, при това дошъл от страната на ония — дали няма тук засада, такива неща са ставали…

— Да — рязко каза Генерала. — И стига разговори. Заповед на щаба. Благоволи да се подчиниш, Копито!

— Аз се подчинявам — каза Мемо, свивайки рамене. — Против съм, но се подчинявам. Къде ще се дяна…

Максим тъжно ги гледаше. Те седяха пред него напълно различни — в обикновени условия навярно не би им дошло на ум, че нещо може да ги събере заедно: бивш фермер, бивш престъпник, бивша учителка… Това, което възнамеряваха да направят, беше безсмислено; само след няколко часа повечето от тях ще бъдат мъртви, а в света нищо няма да се промени, само тези, които ще останат живи, в най-добрия случай ще получат кратка почивка от адските болки, но те ще бъдат изранени, измъчени от бягството, ще ги преследват с кучета, ще бъдат принудени да се крият в задушни дупки, а после всичко ще започне отначало. Да се действува на тяхна страна беше глупаво, но да ги напусне беше подло, и той беше принуден да избере глупостта. А може би тук у тях въобще не е възможно иначе и ако искаш да направиш нещо, ще трябва да минаваш през глупост, през безсмислено пролята кръв, а може би и през подлостта ще трябва да минеш. Жалък човек… глупав човек… подъл човек… А какво друго можеш да очакваш от човека в такъв жалък, глупав и подъл свят? Трябва само да се помни, че глупостта е следствие от безсилието, а то произтича от невежеството, от незнанието за правия път… Но не е възможно сред хилядите пътища да не се намери поне един верен! „По един път вече минах — мислеше Максим, — но той не беше верният. Сега трябва да мина и по този, макар отсега да е ясно, че и той не е верен. И може би още много пъти ще ми се наложи да вървя по криви пътища и да попадам в задънени улици. Но пред кого се оправдавам всъщност сега? И защо? Те ми харесват, аз мога да им помогна — ето всичко, което ми трябва да знам сега…“

— Сега ще се разотидем — каза Генерала. — Копито ще върви с Горски, Мак със Зеления, аз с Птица. Среща в девет нула нула при синорния знак, ще вървите само през гората, избягвайте пътеките. Двойките да не се разделят, всеки отговаря за всеки. Вървете. Сега първи да си тръгнат Мемо и Зеления.

Той събра фасовете върху парче хартия, зави ги и ги пъхна в джоба си.

Горски потри колене.

— Кокалите ме болят — съобщи той. — На дъжд е. Хубава нощ ще бъде, тъмна…

От края на гората до телената ограда трябваше да се пълзи. Отпред пълзеше Зеления, влачеше пръта с удължения заряд и едва чуто псуваше бодлите, които се забиваха в дланите му. Максим пълзеше след него и придърпваше чувала с магнитните мини. Небето беше покрито с облаци, ръмеше. Тревата беше мокра, още в първите минути те прогизнаха до кости. През дъжда не се виждаше нищо. Зеления се ориентираше по компас и нито веднъж не се отклони — опитен човек… После силно замириса на мокра ръжда и Максим видя три реда телена ограда, а зад нея — неясната решетеста грамада на кулата; повдигайки глава, различи в основата на кулата ниско съоръжение с правоъгълни очертания. Това беше капонирът, където пазеха трима легионери с картечница. През шумоленето на дъжда едва доловимо долитаха гласове, после там запалиха кибритена клечка и слаба жълта светлина озари дългата амбразура.