Аркадий Стругацки - Прогресорите и странниците

— Красиво момче. Синът ми беше… също…

Никой не му отговори; той тежко се изправи, порови се в ъгъла, с усилие измъкна и сложи на масата голяма плетена дамаджана. После извади три чаши.

— Можем да пием поред. Ако пък някой иска да хапне, сирене ще се намери. И хляб също…

— Почакайте, Горски — раздразнено каза широкоплещестият. — Отместете дамаджаната си, нищо не виждам… Е, Докторе?

Доктора още веднъж опипа Максим със студени пръсти, обви се в дим и седна на мястото си.

— Я ми налейте, Горски, — каза той. — В такива обстоятелства човек трябва да пийне нещо… Обличайте се — обърна се той към Максим. — И не се хилете като риба-плашило. Ще трябва да ви задам няколко въпроса.

Максим се облече. Доктора отпи от чашата, намръщи се и попита:

— Кога, казвате, че са стреляли във вас?

— Преди четиридесет и седем дни.

— С какво, казвате, че са стреляли?

— С пистолет. Армейски пистолет.

Доктора пак отпи, пак се намръщи и произнесе, обръщайки се към широкоплещестия:

— Залагам си главата, че в този юначага действително са стреляли с армейски пистолет, при това от много близко разстояние, но не преди четиридесет и седем дни, а най-малко преди сто четиридесет и седем… Къде са куршумите? — изведнъж попита той Максим.

— Те излязоха и аз ги изхвърлих.

— Слушайте, как ви беше… Мак! Вие лъжете. Признайте си как е станало това?

Максим леко захапа долната си устна.

— Казвам ви истината. Вие просто не знаете колко бързо у нас зарастват раните. Аз не лъжа.

Той помълча.

— Впрочем, лесно е да ме проверите. Порежете ми ръката. Ако раната не е дълбока, тя ще зарасне за десет-петнадесет минути.

— Това е истина — каза Орди. Тя заговори за пръв път за цялото това време. — Това го видях сама. Той белеше картофи и си поряза пръста. След половин час беше останал само бял белег, а на другия ден изобщо вече нямаше нищо. Мисля, че той наистина е планинец. Гел разказваше за древната планинска медицина — те са умеели да лекуват раните със заклинания.

— Ах, планинската медицина… — каза Доктора и отново се обви в облак дим. — Е, добре, да допуснем. Наистина, порязаният пръст е едно, а седем куршума от упор — съвсем друго, но да допуснем… Това, че раните са зараснали толкова бързо, не е най-чудното. Бих искал да ми се обясни друго. В младежа има седем дупки. И ако тези дупки бяха наистина от пистолетни куршуми, то най-малко четири от тях — забележете, всяка поотделно! — биха били смъртоносни.

Горски възкликна „ох“ и молитвено оплете ръце.

— Как, по дяволите? — попита широкоплещестият.

— Не, вие ще трябва да ми повярвате — каза Доктора. — Куршум в сърцето, куршум в гръбнака и два куршума в черния дроб. Плюс обща силна загуба на кръв. Плюс неизбежно заразяване. Плюс отсъствието на каквито и да било следи от квалифицирана лекарска намеса. Массаракш, достатъчен е бил и един куршум в сърцето.

— Какво ще кажете за всичко това? — попита широкоплещестият.

— Той греши — каза Максим. — Той определи всичко вярно, но греши, за нас тези рани не са смъртоносни. Виж, ако ротмистърът ме беше улучил в главата… но той не улучи. Разбирате ли, Докторе, вие дори не можете да си представите колко са жизнени тези органи — сърцето, черният дроб.

— М-да — каза Доктора.

— Едно е ясно, — произнесе широкоплещестият. — Едва ли биха пратили при нас толкова груба работа. Та те знаят, че имаме лекари.

Настъпи дълго мълчание. Максим търпеливо чакаше. „А аз щях ли да повярвам? — мислеше той. — Сигурно щях. Но аз изглежда въобще съм прекалено лековерен за този свят. Макар и не колкото преди. Например не ми харесва Мемо. През цялото време се страхува от нещо. Седи с картечница сред своите и се страхува. Странно. Впрочем, той може би се страхува от мен. Сигурно го е страх, че пак ще му отнема картечницата и ще му изкълча пръстите. Е, може би е прав. Аз повече няма да позволя да стрелят по мен. Много е гадно, когато стрелят по теб…“ Той си спомни ледената нощ в кариерата, мъртвото фосфоресциращо небе, студената лепкава локва, в която лежеше. „Не, стига. Вече ми стига. Сега по-добре аз да стрелям…“

— Аз му вярвам, — изведнъж каза Орди. — Неговите обяснения не съвпадат, но това е само защото той е странен човек. Такава история не може да се измисли, би било прекалено нелепо. Ако не му вярвах, аз щях да го застрелям веднага, щом чуех такава история. Но той трупа нелепост върху нелепост. Може би е ненормален. Това е възможно… Но не е провокатор… Аз съм за него — добави тя след кратко мълчание.