Аркадий Стругацки - Прогресорите и странниците

— Много ли имате? Тогава кажете истинското.

— Понастоящем името ми е седемдесет и три — тринадесет.

— Така-а… Какво правехте в квартирата на Кетшеф?

— Лежах в безсъзнание. За ваше сведение, това ми се удава много добре. Искате ли да ви покажа?

— Не си правете труд — каза цивилният. Беше много зъл. — Това умение ще ви потрябва по-нататък.

Едноръкият изведнъж се разсмя. Смееше се гръмко и звънко, като младеж, и Максим с ужас разбра, че той се смее искрено. Хората зад масата мълчаливо, като вкаменени, слушаха този смях.

— Массаракш! — каза най-сетне едноръкият, бършейки с рамо сълзите си. — Ама че заплаха!… Впрочем, вие сте още млад… Вашата работа трябва да се върши по възможност сухо, чиновнически — за пари. Това прави на подследствения огромно впечатление. Ужасно е, когато те изтезава не враг, а чиновник. Ето, вижте лявата ми ръка. Отрязаха ми я за три сеанса специалистите на негово императорско величество и всеки акт се съпровождаше с обширна преписка… Палачите вършеха тежка, неблагодарна работа, беше им скучно, те режеха ръката ми и псуваха нищожните си заплати. И мен ме беше страх. Само с огромно усилие на волята се удържах от празно дрънкане тогава. А сега… Та аз виждам как ме ненавиждате. Вие мен, аз вас. Прекрасно! Но вие ме ненавиждате по-малко от двадесет години, а аз вас — повече от тридесет. Вие тогава още сте ходил прав под масата и сте изтезавал котки…

— А-а — каза цивилният. — Стара гарга. Мислех, че всички сте изклани.

— Не се и надявайте — възрази едноръкият. — Би трябвало все пак да се ориентирате в света, в който живеете. Иначе няма и за какво да разговаряме…

— Според мен достатъчно — каза бригадирът, обръщайки се към цивилния.

Последният бързо написа нещо върху списанието и го подаде на бригадира да го прочете. Бригадирът много се учуди, побарабани с пръсти по брадичката си и със съмнение погледна цивилния. Цивилният се усмихна. Тогава бригадирът сви рамене, помисли малко и се обърна към ротмистъра:

— Свидетел Чачу, как се държа обвиняемият по време на ареста?

— Валяше се на пода — мрачно отговори ротмистърът.

— Тоест не е оказал съпротива… Така-а…

Бригадирът помисли още малко, стана и обяви присъдата:

— Обвиняемият номер седемдесет и три — тринадесет се осъжда на смърт, срок за изпълнение на присъдата не се определя, до изпълнение на присъдата обвиняемият подлежи на превъзпитателно заточение.

Върху лицето на ротмистър Чачу се появи презрително недоумение, а едноръкият, когато го извеждаха, тихичко се смееше и клатеше глава, сякаш искаше да каже: „Ама че работа!“

После беше въведен номер седемдесет и три — четиринадесет. Оказа се същият, който тогава крещеше и се гърчеше на пода. Беше изпълнен със страх, но се държеше предизвикателно. Още от прага извика, че няма да отговаря и не желае снизхождение. И наистина мълча и не отговори нито на един въпрос, дори на въпроса на цивилния: не се ли оплаква от лошо отношение? Свърши с това, че бригадирът погледна към цивилния и въпросително измуча. Цивилният каза:

— Да, при мен.

Изглеждаше много доволен.

После бригадирът прерови останалите документи и каза:

— Елате, господа, трябва да хапнем нещо. Невъзможно е иначе…

Съдът се оттегли, на Максим и Панди разрешиха да стоят свободно. Когато ротмистърът също излезе, Панди възмутено каза:

— Видя ли ги гадовете? По-лоши от змии, ей богу. Най-важното кое е? Ако не ги болеше главата, как тогава щеше да разбереш, че са дегенерати, а? Страх ме е да си помисля какво можеше да бъде тогава…

Максим премълча. Не му се говореше. Картината на света, която само преди денонощие изглеждаше толкова логична и отчетлива, сега се разми, изгуби очертания. Впрочем, Панди не се нуждаеше от отговор. След като си свали ръкавиците, за да не ги изцапа, той извади от джоба си кесийка с печени орехчета, почерпи Максим и започна да разправя как не можел да понася тоя пост. Първо, страх го било да не прихване от дегенератите някоя зараза. Второ, някои от тях, като тоя едноръкия например, се държали направо толкова нагло, че едвам се сдържаш да не им треснеш един. Веднъж той така търпял, търпял, пък треснал някакъв — после едва не го разжалвали в кандидат. Благодарение на господин ротмистъра, който го защитил, получил само двадесет денонощия арест и още четиридесет без отпуска…

Максим гризеше орехчетата, слушаше с половин ухо и мълчеше. „Ненавист — мислеше той — Тези ненавиждат онези, онези ненавиждат тези. За какво? Най-отвратителната държава… Защо? Откъде му е дошло наум?… Развратили народа… Как? Какво може да означава това?… И този цивилен… Не е възможно да намекваше за мъчения. Та това е било отдавна, в средните векове… Впрочем, фашизмът. Да, Хитлер. Расовата теория, геноцидът. Световното господство. Гай да е фашист? И Рада? Не, не прилича… А господин ротмистърът? Хм… Добре ще е да се разбере каква връзка има между болната глава и пристрастието към неподчинение на властта. Защо само дегенератите се стремят да разрушат системата ПБЗ? И то не всички?“