Аркадий Стругацки - Прогресорите и странниците

— На мен са ми тесни, господин Панди — оплака се Максим. — Дайте да се сменим: вземете тия, а ми дайте вашите, те вече са отпуснати.

Панди беше много доволен. И Максим също беше много доволен. И изведнъж си спомни как Фанк се гърчеше в колата от болка… и как го задържаха патрулните легионери. Само че от какво може да се беше изплашил Фанк? Или на кого можеше да се ядоса толкова? Та той не се вълнуваше, спокойно караше колата, подсвиркваше, нещо много му се искаше… сигурно да запали цигара. Впрочем, той се обърна, видя патрулната кола… Или това беше после?… Да, той бързаше много, а онзи фургон преграждаше пътя… Може би от това се беше ядосал?

„Не, какви ги измислям? Малко ли пристъпи получават хората… А го задържаха за аварията, разбира се. Интересно обаче, кой беше той и къде ме караше. Би трябвало да намеря Фанк…“

Той лъсна ботушите си, приведе се в пълен ред пред голямото огледало, окачи на врата си автомата; отново се огледа и в този момент Гай заповяда „Строй се.“.

След като огледа придирчиво всички и провери знаенето на задълженията, Гай тичешком отиде да доложи в ротната канцелария. Докато го нямаше, легионерите поиграха на „сапун“, разказаха три истории от войнишкия живот, които Максим не разбра поради незнанието на някои специфични изрази; после другите се лепнаха за него с настояването да разкаже откъде се е взел толкова як — това беше станало привична шега в секцията — и го помолиха да свие на тръбички две монети за спомен. После от канцеларията излезе ротмистърът Чачу, съпроводен от Гай. Той също огледа придирчиво всички, отдалечи се, като каза на Гай:

— Води секцията, капрал — и секцията тръгна към щаба.

В щаба ротмистърът заповяда на действителния редник Панди и на кандидата Сим да го последват, а Гай отведе останалите. Влязоха в малка стаичка с плътно закрити прозорци, вмирисана от дима на пръчиците за пушене. В другия край имаше огромна маса, около нея бяха подредени трикраки столове, а на стената висеше картина, изобразяваща старинно сражение: коне, четинести брони, извадени трионовидни мечове и цяла гора от копия, приличащи на вили. На десетина крачки от масата и вдясно от вратата Максим видя желязна седалка с дупки. Единственият крак под седалката беше завинтен към пода с яки болтове.

— Застани по местата! — изкомандува ротмистърът, мина напред и седна до масата.

Панди грижливо изправи Максим отдясно зад желязната седалка, сам застана отляво и шепнешком изкомандува „Мирно!“. И двамата с Максим застинаха. Ротмистърът седеше, прехвърлил крак върху крак, пушеше и безразлично разглеждаше легионерите. Беше много безразличен и равнодушен, но Максим ясно чувствуваше, че ротмистърът най-внимателно наблюдава него и само него.

После вратата зад гърба на Панди се разтвори. Панди мигновено направи две крачки напред, крачка вдясно и кръгом наляво. Максим също се дръпна, но съобрази, че не стои на пътя и за него това не се отнася, и затова само повече опули очи. Все пак имаше в тази игра за възрастни нещо заразително, въпреки нейната примитивност и очевидна неуместност предвид бедственото положение на Обитаемия остров.

— Мирно! — кресна Панди.

Ротмистърът стана, угаси цигарата в пепелника и с леко тракане на токове поздрави идващите към масата — бригадира, някакъв непознат цивилен и бригадния адютант с дебела папка под мишница.

Панди постоя малко, сякаш в нерешителност, и със същите точни движения се върна на мястото си. Зад масата тихо разговаряха.

— Ще бъдеш ли днес на събранието, Чачу? — питаше бригадирът.

— Имам работа — отговори ротмистърът, като палеше нова цигара.

— Напразно се отказваш. Днес ще има диспут.

— Късно се сетихте. Аз вече се изказах по този повод.

— Не по най-добрия начин — меко го укори цивилният. — Освен това при промяна на обстоятелствата се променят мненията.

— При нас в Легиона не е така — сухо каза ротмистърът.

— Наистина, господа — с капризен глас произнесе бригадирът. — Дайте все пак да се срещнем днес в събранието…

— Чух, че са докарали пресни езерни гъби — без да престава да се рови в документите, съобщи адютантът.

— В собствен сок, а? Ротмистър! — подкрепи го цивилният.

— Не, господа — каза ротмистърът. — Аз си имам едно мнение и вече го изказах. А що се отнася до езерните гъби… — той добави нещо неразбираемо, цялата компания се разкиска, а ротмистър Чачу с доволно изражение се облегна назад. После адютантът престана да рови, наведе се към бригадира и нещо му прошепна. Бригадирът кимна. Адютантът седна и произнесе, обръщайки се като че ли към желязната седалка.