Аркадий Стругацки - Прогресорите и странниците

Разбира се, от гледна точка на статистиката хипотезата, че „пингвините“ имат отношение към появата на фобията, не буди никакво съмнение. Обаче 22 процента никак не са малко. И аз отново подложих материалите на Мьобиус на многофакторен анализ по двадесет допълнителни параметъра, като при това, да си призная, вече подбрах тези параметри до голяма степен случайно, без да имам наум никаква, дори и най-съмнителната хипотеза. Сред параметрите бяха например датите на излитане с точност до месец, местата на раждане с точност до регион, хобито на всеки в точност до тип… и така нататък.

Работата обаче се оказа съвсем проста и само извечното убеждение на хората, че Вселената е изотропна, е попречило на доктор Мьобиус да открие това, което аз успях да налучкам. Стана ясно, че „синдромът на пингвина“ е поразявал хората, които са летели в Космоса, по маршрутите до Саула, Редут и Касандра или, с други думи — през входа на подпространствения сектор 41102.

Корабите от типа „Призрак-17-пингвин“ изобщо не бяха виновни. Просто по онова време (в началото на 80-те години) преобладаващата част от тях още от стапела поемали по маршрутите Земя-Касандра-Зефир и Земя-Редут-ЕН 2105. Така че 80 процента от корабите по тези маршрути тогава били „пингвини“. Това обяснява и 78-те процента на доктор Мьобиус. Що се отнася до останалите 22 процента от заболелите, 20 от тях са летели по тези маршрути на кораби от друг тип и остават само два процента, които никога за никъде не са летели, но това по принцип вече нямаше никакво значение.

2. Данните на доктор Мьобиус несъмнено бяха непълни. Като се възползвах от анамнезите, събрани от него, а също и от архивните данни в Управлението на космическия флот, успях да установя, че през разглеждания период по посочените маршрути в двете посоки са пътували 4512 души, от които 183 човека (най-вече членове на екипажите) по няколко пъти са правили кръгови рейсове. Над две трети от членовете на по-малката група изобщо не са дали повод доктор Мьобиус да се занимава с тях. Налага се изводът, че те или са имали имунитет към „синдрома на пингвина“, или по някакви причини не са сметнали за нужно да се обърнат към лекар. Във връзка с това ми се стори много важно да установя:

— имало ли е сред членовете на по-малката група хора с имунитет към синдрома;

— ако е имало такива, не може ли да се открият причините за имунитета или поне биосоциалнопсихологическите параметри, по които тези хора се отличават от пострадалите.

С тези въпроси се обърнах към самия доктор Мьобиус. Той ми отговори, че този проблем никога не го е занимавал, но интуитивно е склонен да предполага, че е твърде малко вероятно да съществуват такива биосоциалнопсихологически параметри. Като се отзова на моята молба, той се съгласи да поръча в една от своите лаборатории да изследват този проблем, но ме предупреди, че мога да очаквам някакъв резултат не по-рано от два-три месеца.

За да не губя време, се захванах с архивите на медицинския център към Управлението на космическия флот, като се опитах да анализирам данните за всичките 124 пилоти, които редовно са летели по споменатите кръгови маршрути през разглеждания период.

Елементарният анализ показа, че поне за пилотите вероятността да бъдат поразени от „синдрома на пингвина“ е някъде около една трета и НЕ ЗАВИСИ от броя на полетите през „опасния“ сектор. Следователно изглежда твърде вероятно, че: а) две трети от хората имат имунитет към „синдрома на пингвина“ и б) вероятността човек, лишен от този имунитет, да бъде поразен от синдрома, е близка до единица. Именно поради това въпросът по какво се отличават хората с имунитет от тези без имунитет е изключително интересен.

3. Смятам, че е нужно изцяло да цитирам бележката, на доктор Мьобиус към неговата статия „Отново за същността на «синдрома на пингвина».“ Там доктор Мьобиус пише:

„Любопитно съобщение получих от колегата Кривокликов (от Кримския филиал на Втория институт по космическа медицина). След като моят доклад в Рига беше публикуван, той ми писа, че вече от много месеци насам го спохождат сънища, чийто сюжет необикновено много напомня кошмарите на страдащите от «синдрома на пингвина» — той усеща, че виси в безвъздушното пространство, далече от планетите и звездите, не чувствува своето тяло, но го вижда, също както и многобройните космически обекти — и реалните, и някои фантастични. Но за разлика от страдащите от «синдрома на пингвина» в тези мигове той не изпитва никакви отрицателни емоции. Напротив, това, което става, му изглежда интересно и приятно. Той си представя, че е самостоятелно небесно тяло, което се движи по избрана от него траектория. Самото движение му доставя удоволствие, понеже той се движи към някаква цел, която му обещава да преживее много интересни неща. Звездните купове, мъждукащи в бездната, сами по себе си предизвикват у него чувството на неясен възторг и така нататък. Дойде ми наум, че в лицето на колегата Кривокликов се сблъсквам със случай на някаква инверсия на «синдрома на пингвина», която би представлявала голям теоретичен интерес в светлината на съображенията, изложени от мен в статията. Скоро обаче бях разочарован: оказа се, че колегата Кривокликов никога в живота си не е летял със звездолетите от типа «Призрак-17-пингвин». Впрочем все още се надявам, че инверсията на «синдрома на пингвина» съществува реално като психическо явление и ще бъда благодарен на всеки лекар, който прояви добра воля и ми съобщи нови данни по този повод.“