Аркадий Стругацки - Прогресорите и странниците

С този случай естествено се занимаваше секторът „Океания“, където за никакви Странници не искаха и да чуят. Но разследването беше единствено по рода си, нищо подобно не беше се случвало в миналото (искрено се надявам, че и в бъдеще няма да се повтори), та за това нас двамата с Тойво ни приеха без възражения.

От незапомнени времена на остров Матуку стърчеше древен полуразнебитен радиотелескоп. Така и не успяхме да разберем кой и защо го е построил.

Островът се смяташе за необитаван, само от време на време тук се отбивала някоя група делфинери, а понякога в прозрачните заливчета на северния бряг можело да се срещнат по двойки ловци на бисери. Обаче както скоро научихме, през последните няколко години там постоянно живеело раздвоено семейство главанаци. (Днешното поколение вече започна да забравя кои са главанаците. Ще напомня, че това е раса на разумни киноиди от планетата Саракш, която едно време много тясно общуваше със земляците. Тези едроглави говорещи кучета с голямо желание ни придружаваха из целия Космос и дори имаха нещо като дипломатическо представителство на нашата планета. Преди трийсет години те избягаха от нас и повече не влязоха в досег с хората.)

В южния край на острова имаше кръгъл вулканичен залив. Той беше неописуемо мръсен и бреговете му бяха покрити с някаква отвратителна пяна. Изглежда, тази гадост имаше органичен произход, защото привличаше безбройни ята морски птици. Впрочем във водите на залива нямаше никакъв друг живот. Там дори водораслите се размножаваха някак насила.

И на този остров ставаха убийства. Едни хора убиваха други и това беше толкова страшно, че в продължение на няколко месеца на никой не му бе дало сърце да съобщи за тези събития на средствата за масово осведомяване.

Доста скоро се изясни, че виновно или по-точно причина за всичко е гигантско силурско мекотело, чудовищно първобитно главоного, което преди известно време се заселило на дъното на вулканичния залив. Някой тайфун трябва да го е запокитил там. Биополето на това чудовище, което от време на време изплувало на повърхността, потискало психиката на висшите животни. По-специално при човека то пагубно намалявало равнището на подбудите, в това биополе човек ставал недружелюбен и саможив, той можел да убие приятеля си, който случайно е изтървал ризата му във водата. И убивал.

Тогава Тойво Глумов си втълпи, че тъкмо това мекотело е предсказаният от Бромбърг Монокосмически индивид в процеса на сътворяване. Трябва да призная, че в началото, когато още нямаше никакви факти, неговите разсъждения изглеждаха доста убедителни (ако изобщо може да се говори за убедителна логика, изградена върху фантастична предпоставка). И трябваше да го видите как постепенно отстъпваше под натиска на все новите и нови данни, с които потресените специалисти по главоногите и палеонтолозите се сдобиваха всеки ден.

Довърши го един студент по биология, който изрови в Токио японски ръкопис от тринадесети век, където се описваше това или друго такова чудовище (цитирам по своя дневник): „В Източните морета се среща катапуморидако, пурпурно обагрено, с множество дълги и тънки ръце, подава се от овална раковина, с големина към трийсет крачки, с острила и гребени, очите му са като загнили и цялото е обрасло с полипи. Щом изплува, протяга се над водата плоско, по подобие на остров, като разнася зловонни и бълва бели изпражнения, та да примамва рибите и птиците. Струпат ли се те, сграбчва ги безразборно с ръце и ги поглъща. В лунните нощи лежи, като се поклаща на вълните, вторачило взор в небесните висини, и размишлява за водната бездна, отгдето е пропъдено. А пък размишленията му са толкоз мрачни, та хвърлят хората в ужас и те се оприличават на тигри.“

Помня, щом прочете това, Тойво, дълбоко замислен, помълча няколко минути, а после въздъхна, както ми се стори, с облекчение и каза: „Да. Не е той. И по-добре, защото е прекалено гаден.“ Според него Монокосмосът сигурно беше съвсем отвратително същество, но все пак не до такава степен. Явно Монокосмосът не се побираше в неговите представи в облика на силурски октопод. (Между другото, също както и това мекотело — с отровното си биополе, със своята разтваряща се черупка и със собствената си възраст над четиристотин милиона години — изобщо не се побираше в никакви представи на специалистите.)

По този начин първото сериозно дело, с което се захвана Тойво Глумов, не донесе никакъв резултат. Той работи още доста време на празен ход и ето че в средата на 98-а година поиска от мен разрешение да се заеме с обработването на материалите за масовите фобии. Разреших му.