Аркадий Стругацки - Прогресорите и странниците

— Да разузная какво става във вашия район и да докладвам.

— Каква глупост! — уморен и отвратен казва старецът. — Е, добре. Да бъде както казвате. Кой знае защо искате да ви разказвам работи, които са известни на всички… Добре. Слушайте.

От разказа му разбираме, че за всичко е виновна расата на отвратителните нечовеци, които се развъдили в недрата на планетата. Преди четирийсет години тази раса предприела нашествие срещу местното човечество. Нашествието започнало с невиждана пандемия, която нечовеците стоварили наведнъж върху цялата планета. Причинителят на пандемията е неизвестен и досега. А болестта изглеждала така: от дванайсетгодишна възраст напълно нормалните деца започвали стремително да стареят. Бързината, с която се развивал човешкият организъм, докато стигнел критичната възрастова точка се увеличавала в геометрична прогресия. Шестнайсетгодишните юноши и девойки изглеждали четирийсетгодишни, на осемнайсет години започвала старостта, а двайсетте години преживявали само единици.

Пандемията свирепствувала три години, след което нечовеците за пръв път издали съществуването си. Те предложили на всички правителства да организират прехвърлянето на населението „в съседния свят“, тоест при тях в недрата на земята. Обещали, че там, в съседния свят, пандемията ще изчезне от само себе си и тогава милиони и милиони изплашени хора се втурнали към специалните кладенци, откъдето, разбира се, така и никой не се е върнал до ден-днешен. По този начин преди четирийсет години загинала местната цивилизации.

То се знае, не всички повярвали и не всички се изплашили. Оставали цели семейства, групи от семейства, цели религиозни общини. В чудовищните условия на пандемията те продължавали своята безнадеждна борба за съществуване и за правото да живеят така, както са живели техните прадеди. Обаче нечовеците не оставили на мира даже тази жалка частица от предишното население. Те организирали истински лов на децата, на тази последна надежда на човечеството. Нечовеците залели планетата с „лоши хора“. Отначало те били имитация на хора, които имали вид на весели намацани чичковци, дрънкащи с камбанки и пеещи весели песнички. Глупавите дечица с радост отивали при тях и завинаги изчезвали в кехлибарените „чаши“. Тогава на централните площади се появили и ей такива сияещи в нощта павилиони за играчки — децата отивали там и изчезвали безследно.

— Ние правехме всичко, което можехме. Въоръжихме се — в изоставените арсенали беше пълно с оръжие. Научихме децата да се страхуват от „лошите хора“, а после и да ги унищожават с винтовките. Разрушавахме кабините и стреляхме от упор в павилионите за играчки, докато разбрахме, че ще е по-умно да поставим край тях постове, които да залавят невнимателните деца на прага. Но това беше само началото…

Нечовеците с неизтощима изобретателност изхвърляли на повърхността все нови и нови видове ловци на деца. Появили се „чудовища“. Почти не можеш да го улучиш, когато напада децата. Появили се гигантски ярки пеперуди — те се спускали над детето, обгръщали го с крилете си и изчезвали заедно с него. Тези пеперуди изобщо куршум не ги ловял. И накрая, последната новост: появили се гадове, които въобще не можеш да ги отличиш от обикновения боец. Те просто хващат нищо неподозиращото дете за ръката я го отвеждат със себе си. Някои от тях даже умеят да говорят.

— Ние прекрасно знаем, че на практика нямаме никакъв шанс да оцелеем. Пандемията не престава, а в началото се надявахме на това. Само един човек на сто хиляди остава незаразен. Ето аз например, Драудан… и едно момче, което израсна пред очите ми. То сега е на осемнайсет години и изглежда на осемнайсет… Ако не сте знаели всичко това, знайте го. А ако сте го знаели, тогава имайте предвид, че прекрасно разбираме своето положение. И сме готови да приемем всяко ваше условие — готови сме да работим за вас, готови сме да ви се подчиняваме… Всички условия освен едно: ако ще ни лекувате, ще лекувате всички. Никакъв елит, никакви избраници!

Старецът млъква, пресяга се за канчето с вода и пие жадно. Войникът, който стои до вратата, пристъпва от крак на крак и се прозява, като прикрива с длан устата си. Той изглежда на двайсет и пет години. А в действителност на колко ли е? На тринайсет? На петнайсет? Юноша…

Седя неподвижно и се старая да не размърдвам каменната си физиономия. Подсъзнателно очаквах нещо от този род, но това, което чух от очевидеца и пострадалия, кой знае защо, не се побира в главата ми. Ни най-малко не се съмнявам във фактите, които изложи старецът, но всичко е като в сън — всеки детайл поотделно има смисъл, но всички заедно изглеждат абсурдно. Може би причината е, че предубеденото мнение за Странниците, безусловно прието у нас на Земята, се е превърнало в моя плът и кръв?