Аркадий Стругацки - Прогресорите и странниците

Едва влязъл в стаята, старецът се захваща да въведе ред. Той вдига на крака спящия и го отпраща някъде. Едно от намръщените момчета получава заповед да застане на пост и то сяда на табуретката до прозореца, където после седи през цялото време и не сваля очи от площада. Другото намръщено момче се захваща сръчно да отваря консервените кутии, а после застава на вратата, като опира рамена в касата.

На мен ми предлагат да седна на дивана, после ме залостват с масата, която придвижват към мен, и ме заобикалят с консерви. Оказва се, че в манерката има обикновена вода, доста чиста, макар и с вкус, на желязо. Шчекн също не е забравен. Войникът, когото изгониха от дивана, поставя пред него на пода отворена консервена кутия. Шчекн не възразява. Наистина той не хапва от консервата, а се отдръпва към вратата и предвидливо се настанява до момчето, което стои на пост. При това старателно се чеше, сумти и се облизва, като с всички сили се преструва на обикновено куче.

В това време старецът взема втората табуретка, сяда срещу мен и преговорите започват.

Преди всичко старецът се представя. Разбира се, той се оказва гаттаух, и при това не просто гаттаух, а даже гаттаухокамбомон, което очевидно трябва да се преведе като „управител на всички територии и прилежащите им райони“. Той управлява целия град, пристанището и дузина племена, живеещи в радиус от петдесет километра. Няма добра представа какво става извън този радиус, но предполага, че и там е същото. Общият брой на населението в неговата област сега е не повече от пет хиляди човека. В областта няма нито промишленост, нито що-годе организирано селско стопанство. Наистина в предградието има лаборатория. Хубава лаборатория, навремето е била една от най-хубавите в света и досега се ръководи от самия Драудан („странно, че никога не сте чували за него… на него също му провървя — и той живее дълго като мен…“), но нищо не успели да постигнат там през всичките тези четирийсет години. И очевидно няма да постигнат.

— Затова — заключава старецът — дайте да не го усукваме и да не се пазарим. Аз имам само едно условие: ако ще ни лекувате, то ще лекувате всички. Без изключение. Ако приемете това условие, вие можете да поставяте други условия. Всякакви. Приемам ги безусловно. Ако не искате, тогава по-добре не си пъхайте носа при нас. Разбира се, всички ние тук ще загинем, но и за вас няма да има живот, докато поне един от нас още е жив.

Мълча. Все чакам, че щабът поне нещичко ще ми подскаже. Поне мъничко! Но изглежда, че там също нищо не разбират.

— Бих искал да ви напомня — казвам накрая, — че аз продължавам нищо да не разбирам от вашите работи.

— Тогава задавайте въпроси! — рязко казва старецът.

— Вие казахте: да ви лекуваме. Епидемия ли има при вас?

Лицето на стареца става каменно. Той дълго ме гледа в очите, а после уморено се обляга на масата и потрива с пръсти челото си.

— Предупредих ви, че не трябва да го усукваме. Ние нямаме намерение да се пазарим. Кажете ясно и разбрано: имате ли лекарство за всички? Ако имате, диктувайте условията. Ако пък нямате — значи няма за какво да разговаряме.

— Така никога няма да излезем от този омагьосан кръг — казвам аз. — Хайде да приемем, че не зная абсолютно нищо за вас, например че съм проспал тези четирийсет години. Не зная от каква болест страдате, не зная какво лекарство ви е нужно…

— И за Нашествието нищо не знаете? — казва старецът, без да отваря очи.

— Почти нищо.

— И за Всеобщото откарване нищо не знаете?

— Почти нищо. Зная, че всички са заминали. Зная, че в това някак са замесени пришълци от Космоса. И повече нищо.

— При-шеръ-зи… из Коз-мо-за… — с усилие повтаря старецът на руски.

— Хора от Луната… Хора от небето… — казвам аз.

Той оголва здравите си пожълтели зъби.

— Не са от небето, нито от Луната, а изпод земята! — казва той. — Значи все пак нещо знаете…

— Минах през града и видях много неща.

— А там при вас нищо ли не се случи? Съвсем?

— Нищо такова не е ставало — твърдо казвам аз.

— И вие нищо не забелязахте? Не забелязахте гибелта на човечеството? Престанете да лъжете! Какво искате да постигнете с тия лъжи?

— Лев! — шумоли под шлема ми гласът на Комов. — Разиграй варианта „Кретен“!

— Аз съм подчинен — заявявам строго. — Зная само това, което ми се полага да зная! Правя само това, което ми е заповядано да правя! Ако ми заповядат да лъжа, ще лъжа, но сега нямам такава заповед.

— А каква заповед имате?