Аркадий Стругацки - Прогресорите и странниците

— И къде си бил ти, когато още те е нямало? — коварно го запитвам аз.

Но за Шчекн това не е проблем.

— Бил съм в кръвта на моите родители. А преди това — в кръвта на родителите на моите родители.

— Значи когато няма да те има, ще бъдеш в кръвта на своите деца…

— А ако нямам деца?

— Тогава ще бъдеш в земята, в тревата, в дърветата…

— Не е така! В тревата и в дърветата ще бъде моето тяло. А аз самият къде ще бъда?

— В кръвта на твоите родители също не си бил ти самият, а твоето тяло. Та нали ти не помниш какъв си бил в кръвта на твоите родители…

— Как така да не помня? — учудва се Шчекн. — Доста много неща помня!

— Да, наистина… — промърморвам аз, сразен. — Вие имате генетична памет…

— Можеш да го наричаш както си искаш — сърдито мърмори Шчекн. — Но аз наистина не разбирам къде ще се дяна, ако ей сега умра. Нали нямам деца…

Решавам да прекратя този спор. Ясно ми е, че никога няма да съумея да докажа на Шчекн, че Там няма нищо. Затова мълчаливо загъвам пакета с храната, слагам го в раницата и се настанявам по-удобно, като протягам краката си.

Шчекн грижливо е облизал и втората си лапа, идеално е подредил козината по бузите си и отново подхваща разговор.

— Ти ме учудваш, Лев — заявява той. — И всички вие ме учудвате. Нима още не ви е омръзнало тук?

— Защо да ни омръзне? Нали това ни е работата.

— А защо трябва да работите без всякакъв смисъл?

— Как да няма смисъл. Та ти сам виждаш колко неща научихме само за един ден.

— И тогава аз питам: за какво ви е да научавате това, което няма смисъл? Какво ще правите с него? Вие все научавате и научавате и нищо не правите с това, което научавате.

— С кое например? — питам аз.

Еша си няма Шчекн да спори. Току-що спечели една победа и сега явно се стреми да спечели втора.

— Ами например ямата без дъно, която намерих. На кого и за какво може да потрябва яма без дъно?

— Това не е точно яма — казвам аз, — а по-скоро врата към друг свят.

— Вие можете ли да минете през тази врата? — осведомява се Шчекн.

— Не — признавам аз. — Не можем.

— За какво ви е тогава тази врата, през която и тъй, и тъй не можете да минете?

— Днес не можем, но утре ще можем.

— Утре ли?

— В широкия смисъл. Вдругиден. След година…

— Друг свят, друг свят… — недоволно мърмори Шчекн. — Нима ви е тясно в този?

— Ами как да ти кажа… Сигурно е тясно на въображението ни.

— Разбира се! — язвително казва Шчекн. — Нали е достатъчно да попаднете в друг свят и тутакси се захващате да го променяте, докато заприлича на вашия собствен. И много естествено на вашето въображение пак му става тясно, и тогава търсите друг някакъв свят, и отново се захващате да го променяте…

Внезапно той рязко прекъсва своята филипика и в същия миг усещам, че наблизо има някой. Тук. На две крачки. В подножието на митологичното чудовище.

Това е съвсем нормален абориген, по всичко изглежда, че е от категорията „човек“ — здрав и строен мъж в брезентови панталони и брезентово яке на голо, а на врата му виси магазинна винтовка. Гъстите му рошави коси падат над очите, а лицето му е гладко избръснато. Той стои съвсем неподвижно до постамента и само очите му бавно се въртят ту към мен, ту към Шчекн. Личи, че в тъмнината той вижда не по-лошо от нас. Не ми е ясно как е успял така безшумно и незабелязано да се промъкне дотук.

Внимателно се пресягам на гърба си и включвам озвучителния блок на езиковия транслатор.

— Ела и седни, ние сме приятели — казвам аз, като си мърдам само устните.

Със закъснение от половин секунда от лингвафона се разнасят гърлени звуци, доста приятни за ухото.

Непознатият трепва и прави крачка назад.

— Не се бой — продължавам аз. — Как се казваш? Аз се казвам Лев, а той се казва Шчекн. Ние не сме врагове. Искаме да поговорим с тебе.

Не, нищо не се получава. Непознатият отстъпва още една крачка и наполовина се скрива зад постамента. Лицето му си остава все така безизразно и дори не е ясно разбира ли какво му говоря.

— Имаме вкусна храна — не се предавам аз. — Може би си гладен или искаш нещо да пиеш? Седни с нас и аз с удоволствие ще те нагостя…

Изведнъж се сещам, че сигурно аборигенът доста се е изплашил от това „ние“ и „с нас“ и бързам да премина в единствено число. Но и това не помага. Той съвсем се скрива зад постамента и вече нито се вижда, нито се чува.

— Отива си — мърмори Шчекн.

И в този миг отново виждам аборигена — с широки, меки и абсолютно безшумни крачки той пресича улицата, стъпва на отсрещния тротоар и все така, без нито веднъж да се обърне, се шмугва в един вход.