Аркадий Стругацки - Прогресорите и странниците

— Опитай се да обясниш — казвам му аз. — Много е важно.

Но Шчекн не може да обясни. Много е страшно, твърди той.

Планетите са кръгли, опитва се той да обясни, и тази планета, и тя е кръгла, сам видях, но на този площад тя съвсем не е кръгла. Там тя е като чиния. И в чинията има дупка. И тази дупка води от една кухина, където се намираме ние, направо в друга кухина, където нас ни няма.

— А защо аз не видях тази дупка?

— Защото отгоре тя е покрита. Ти не умееш да виждаш това. Покрили са я за такива като тебе, а не за такива като мене…

После той неочаквано съобщи, че пак се е появила опасност. Малка опасност, обикновена. Много отдавна е нямало никаква и ето че отново се е появила.

След малко от фасадата на къщата вдясно се откъсва и рухва балконът на третия етаж. Бързо питам Шчекн не е ли намаляла опасността. Без да се замисля, той казва да, намаляла е, но малко. Искам да го попитам от коя страна сега ни заплашва тази опасност, но в този момент силен въздушен поток ме блъска в гърба, свисти в ушите ми, а козината на Шчекн настръхва.

По булеварда сякаш профучава малък ураган. Горещ е и от него мирише на желязо.

— Какво става там при вас? — крещи Вандерхузе.

— Течение някакво става — отвръщам аз през зъби.

Нов вихър ме понася и въпреки желанието ми ме кара да тичам напред. Унизително е някак си.

— Абалкин! Шчекн! — гърми гласът на Комов. — Стойте по средата на улицата! По-далече от стените! Продухвам площада и край вас може нещо да се срути…

Шчекн пада по корем и се влачи по настилката в компанията на някакъв зазяпал се плъх.

— Свърши ли? — раздразнено пита той, когато ураганът стихва. Даже не се опитва да се изправи на крака.

— Край — казва Комов. — Можете да продължавате придвижването си.

— Благодаря ви от сърце — казва Шчекн, злъчен като най-отровната змия.

В ефира някой не може да се сдържи и се кикоти. Струва ми се, че е Вандерхузе.

— Моля да ме извините — казва Комов. — Трябваше да разпръсна мъглата.

В отговор Шчекн бълва най-дългото и завързано проклятие на езика на главанаците, изправя се, бясно се отърсва и внезапно застива в неудобна поза.

— Лев — казва той. — Вече няма опасност. Съвсем. Издухаха я.

— Все е полза — казвам аз.

Информация от Еспада. Много емоционално описва Главния Гаттаух. Като жив е пред очите ми — невъобразимо мръсен, вонящ старец, целият в лишеи, който изглежда на двеста години, а твърди, че е на двайсет и една, говори прегракнало, кашля, храчи и се секне, постоянно държи на колене магазинната си винтовка и от време на време гърми във въздуха над главата на Еспада, не ще да отговаря на никакви въпроси, а през цялото време се натиска сам да задава въпроси, като нарочно разсеяно изслушва отговорите и на всеослушание обявява всеки втори отговор за лъжа…

Булевардът ни извежда на поредния площад. Всъщност това не е площад, а просто вдясно има полукръгла градска градинка, зад която жълтее дълга сграда с вдлъбната фасада на фалшиви колони. Фасадата е жълта и храстите в градинката са някак си повехнало жълти като в края на есента и затова не мога веднага да забележа, че в средата на градинката има още една „чаша“.

Този път тя е непокътната и блести като нова, сякаш едва тази сутрин са я сложили тук, сред жълтите храсти — цилиндър, висок към два метра и с диаметър около метър, от полупрозрачен материал, наподобяващ кехлибар. Той стои абсолютно вертикално и кръглата му врата е плътно затворена.

На борда около Вандерхузе избухва ентусиазъм, а Шчекн още веднъж демонстрира своето безразличие и даже презрението си към всичките тези предмети, от които „неговият народ не се интересува“; той незабавно започва да се чеши, обърнал задник на „чашата“.

Аз обикалям около чашата, после хващам с два пръста издатината на кръглата врата и надниквам вътре. Обаче един поглед ми е напълно достатъчен — запълнил с чудовищните си кости с безброй стави цялото пространство в чашата, извадил на показ бодливите си половинметрови щипки, с цялото си величие тъпо и мрачно ме гледа с двете си редици мътнозелени зъркели гигантски ракопаяк от Пандора.

Не реагирах от страх, а благодарение на спасителния рефлекс за абсолютно непредвидимото. Не бях успял и да ахна, когато вече с все сила запирах с рамо хлопнатата врата, опрял здраво крака о земята, облян в пот от главата до петите, и всяка жила в мен трепереше.

А Шчекн вече е до мен, готов незабавно и решително да се хвърли в бой — поклаща се на опънатите си напрегнати крака, като изчакващо върти високочелата си глава от една страна на друга. Ослепително белите му зъби влажно блестят в ъглите на устата. Това продължава само няколко секунди, след което той свадливо пита: