Аркадий Стругацки - Прогресорите и странниците

— Кой сте вие? — попита тя с треперещ и сух глас.

— Казвам се Максим Камерер — отговорих аз за трети път, като с всички сили си давах вид на напълно объркан. — Донякъде съм журналист… Но, за бога… Очевидно съм дошъл не навреме… Разбирате ли, събирам материал за книга, нещо като портрет на Лев Абалкин…

— Какво прави той тук?

Тя не ми вярваше. Може би усещаше, че търся не материал за Лев Абалкин, и самия Лев. Трябваше да се приспособявам. И то по-бързо. И аз, разбира се, се приспособих.

— В какъв смисъл? — попита озадачено и дори с известна тревога журналистът Камерер.

— Някаква задача ли изпълнява тук?

Журналистът Камерер се слиса.

— З-задача ли? Н-нещо май не ви разбирам… — Журналистът е жалък. Няма никакво съмнение, че не е подготвен за такова посрещане. Без да иска, е попаднал в глупаво положение и даже представа си няма как да се измъкне сега от него. От всичко на света на журналиста Камерер най-много му се иска да избяга. — Майя Тойвовна, та аз… За бога, само да не си помислите… Смятайте, че все едно нищо не съм чул… Аз вече всичко забравих!… Изобщо не съм бил тука!… Но ако мога с нещо да ви помогна…

Журналистът Камерер бъбреше несвързано и беше почервенял от смущение. Той вече не седеше. Почти беше надвиснал над масата в услужлива и крайно неудобна поза, като все се мъчеше ободряващо да хване Майя Тойвовна за лакътя. Вероятно беше доста неприятен наглед, но вече несъмнено съвсем безвреден и глуповат.

— Такъв е стилът ми на работа, разбирате ли… — мънкаше той, като правеше жалък опит някак си да се оправдае. — Вероятно той може да се оспорва, не зная, но по-рано винаги ми е носел успех… Аз започвам от периферията: сътрудниците, приятелите… учителя, разбира се… наставниците… А вече след това — така да се каже, напълно въоръжен — щурмувам главния обект на изследването… Направих справка в „Комкон“ и ми казаха, че Абалкин трябва всеки момент да се върне на Земята… С учителя вече говорих… С лекаря… След това реших — с вас… но не навреме… Извинете, още веднъж извинете. Не съм сляп, виждам, че се получи някакво крайно неприятно съвпадение…

И все пак той успя да я успокои, този недодялан и глуповат журналист Камерер. Тя се облегна в креслото и прикри лицето си с длан. Подозренията изчезнаха, пробуди се срамът и я налегна умората.

— Да — каза тя. — Това е съвпадение…

Сега журналистът Камерер трябваше да се обърне и да се отдалечи на пръсти. Но не беше такъв човек този журналист. Не можеше той просто ей така да остави сама една измъчена и разстроена жена, която несъмнено се нуждае от помощ и подкрепа.

— Разбира се, съвпадение и нищо повече… — мънкаше той. — И ще го забравим — все едно че нищо не е било… После, някой път, когато ви е удобно… когато пожелаете… естествено ще ви бъда безкрайно благодарен… То се знае, не ми се случва за първи път отначало да беседвам с главния обект, а след това… Майя Тойвовна, може би искате да извикам някого, а? Аз ей сега…

Тя мълчеше.

— Ами да, няма нужда, точно така… Че защо? Та аз ще поседя с вас… за всеки случай…

Тя най-после свали ръка от лицето си и каза вяло:

— Не е необходимо да стоите с мен. По-добре вървете при вашия главен обект…

— Не-не-не! — запротестира журналистът Камерер. — Ще успея… Обектът си е обект, така да се каже, а аз не бих искал да ви оставям сама… Време имам колкото щете… — Той погледна с известна тревога часовника си. — А обектът вече няма къде да се дене! Сега ще го хвана… Пък и вероятно по това време той не си е вкъщи. Знам ги аз тези прогресори в отпуск… Сигурно скита из града и се отдава на сантиментални спомени…

— Той не е в града — каза Майя Тойвовна, като все още се сдържаше. — Ще трябва да летите два часа, докато стигнете до него…

— Да летя два часа ли? — Журналистът Камерер беше неприятно изненадан. — Извинете, но аз определено останах с впечатление…

— Той е във Валдай! В курорта „Трепетлика“! На езерото Веле! И имайте предвид, че нулевият транспорт не работи!

— М-м-м! — доста силно измънка журналистът Камерер. Двучасовото въздушно пътешествие явно не влизаше в неговите планове за днешния ден. Човек би могъл дори да го заподозре, че изобщо е противник на пътешествията по въздуха.

— Два часа… — замърмори той. — Виж ти какво излезе… А аз някак съвсем другояче си го представях… Моля да ме извините, Майя Тойвовна, но може би има някакъв начин да се свържа с него оттука?

— Сигурно може — каза Майя Тойвовна с вече съвсем угасващ глас. — Но не му зная номера… Слушайте, Камерер, я по-добре ме оставете сама. Така и така сега с нищо не мога да ви бъда полезна.