Аркадий Стругацки - Прогресорите и странниците

Съобщение от Еспада. Той е влязъл в контакт. Комов нарежда всички групи да подготвят транслаторите си за приемане на линвистична информация. Пресягам се и с напипване включвам портативния преводач на гърба си…

Реших да не предупреждавам Майя Тойвовна за своето посещение, а направо в девет часа сутринта се запътих към Звездния площад.

На разсъмване малко преваля и огромният куб на музея от неодялан мрамор влажно проблясваше на слънцето. Още отдалеч видях малка пъстра тълпа пред главния вход, а щом се приближих съвсем, чух недоволни и разочаровани възгласи. Оказа се, че от вчера музеят е затворен за посетители във връзка с подготовката на някаква нова експозиция. Тълпата се състоеше най-вече от туристи, но в нея особено негодуваха научните работници, избрали точно тази сутрин, за да поработят с експонатите. На тях не им вършели работа новите експозиции. Трябвало по-отрано да ги предупредят за подобни административни клопки. А сега можело да се смята, че денят им е пропаднал… Суматохата се увеличаваше от кибернетичните чистачи, на които очевидно бяха забравили да сменят програмата и сега те безсмислено се лутаха в тълпата, като се мотаеха в краката на всички, ритани от раздразнените посетители, и непрестанно предизвикваха взривове от злорад смях със своите безсмислени опити да минат през заключената врата.

Щом ми стана ясна обстановката, не се задържах повече там. Неведнъж ми се е случвало да посещавам този музей и знаех къде се намира служебният вход. Заобиколих сградата и по сенчестата алея стигнах до широка ниска врата, едва забележима зад плътната стена от някакви пълзящи растения. Тази пластмасова врата, имитация на байцван дъб, също беше заключена. На прага се въртеше още един киберчистач. Видът му беше безнадеждно тъжен: през нощта горкият здравата се беше разредил, а сега тук, на сянка, шансовете му отново да натрупа енергия бяха малко.

Отместих го с крак и сърдито почуках. Отзова се гробовен глас:

— Музеят за извънземни култури временно е затворен, понеже в централните помещения се подрежда нова експозиция. Моля да ни извините, но ще трябва да дойдете след една седмица.

— Массаракш! — произнесох аз на глас, като се озърнах с известно безпокойство.

Наоколо естествено нямаше никой и само киберчистачът загрижено скърцаше под краката ми. Очевидно го бяха заинтересували моите обувки.

Отново го избутах и пак зачуках с юмрук по вратата.

— Музеят за извънземни култури… — проточи се гробовният глас и изведнъж млъкна. Вратата се разтвори.

— А така — казах аз и влязох. Киберчистачът остана отвън.

— Е? — казах му аз. — Влизай.

Но той се отдръпна, сякаш не се решаваше, и в същия миг вратата отново се хлопна.

В коридорите имаше слаба, но доста характерна миризма. Отдавна съм забелязал, че всеки музей притежава свой мирис. Особено силно мирише в зоологическите музеи, но и тук също здравата миришеше. На извънземни култури вероятно.

Надникнах в първото попаднало ми помещение и намерих там две съвсем млади момичета, които с молекулярни поялници в ръка се бяха надвесили над някакво съоръжение, наподобяващо най-вече гигантско кълбо бодлива тел. Попитах ги къде мога да намеря Майя Тойвовна, получих подробни напътствия и се захванах да бродя по коридорите и залите на специалния сектор „Предмети на материалната култура с неизяснено предназначение“. Тук не срещнах никого. Широките научни маси очевидно бяха в централните помещения, където се занимаваха с новата експозиция, а тук нямаше никого и нищо освен предмети с неизяснено предназначение. Но затова пък по пътя се нагледах на тези предмети до насита и между другото останах с убеждението, че тяхното предназначение както е било досега, така и ще си остане неясно вовеки веков, амин.

Намерих Майя Тойвовна в нейния кабинет-работилница. Щом влязох, тя повдигна глава към мен — красива, нещо повече, много мила жена: прекрасни кестеняви коси, големи сиви очи, леко чип нос, силни голи ръце с дълги пръсти, синя, на черно-бели райета, свободно падаща блуза без ръкави. Очарователна жена. На дясната си вежда имаше малка черна бенка.

Тя ме гледаше разсеяно и дори не мене, а сякаш през мене, гледаше и мълчеше. На масата пред нея нямаше нищо, само двете й ръце лежаха на масата, като че ли ги беше сложила пред себе си и беше забравила за тях.

— Моля да ме извините — казах аз. — Наричам се Максим Камерер.