Аркадий Стругацки - Прогресорите и странниците

— Тъй — произнесе с комичен упрек прокурорът. — А вашето началство ни уверява, че тук се работи денонощно… Аз например не мога да кажа същото за себе си. На държавния прокурор понякога му се случват свободни вечери… Може би ще ви учуди, че имам огромно количество въпроси към вас, Мак. Да си призная, искаше ми се да побеседвам с вас още тогава, след процеса. Но нали разбирате, безкрайно количество работа…

— На вашите услуги съм; още повече, аз също имам въпроси към вас.

„Ей, по-внимателно! — мислено му се скара прокурорът. — Недей толкова откровено, не сме сами.“ А гласно каза спокойно:

— Прекрасно! Всичко, което е по силите ми… А сега, прощавайте, трябва да бягам…

Той стисна огромната длан на своя Мак, вече клъвналия, окончателно хванатия на въдицата Мак. „Той прекрасно ми пригласяше, несъмнено иска да се срещнем и аз сега ще дръпна въдицата…“ Прокурорът спря до вратата, щракна с пръсти, обърна се и каза:

— Слушайте, Мак, какво ще правите довечера? Аз всъщност сега съобразих, че вечерта ми е свободна…

— Днес? Какво пък… Наистина днес трябва…

— Елате и двамата! — възкликна прокурорът. — Още по-добре — ще ви запозная с жена си, ще стане чудна вечер. Удобно ли ви е в осем? Ще пратя за вас кола. Съгласен ли сте?

— Съгласен съм.

„Съгласен е“ — ликуваше прокурорът, докато обикаляше последните аудитории на отдела, усмихваше се, потупваше рамене и стискаше ръце. „Съгласен е!“ — мислеше той, докато подписваше акта в кабинета на Жабчето. „Съгласен е, массаракш, съгласен е!“ — крещеше мислено той по пътя към къщи…

Даде разпореждания на шофьора. Заповяда на референта да съобщи в Департамента, че господин прокурорът е зает… Никого да не приема, ще изключи телефона и въобще да изчезва по дяволите, но все пак така, че винаги да е под ръка. Повика жена си, целуна я по шията, мимоходом й напомни, че не са се виждали вече десетина дни и я помоли да приготви една хубава, лека и вкусна вечеря за четирима, да бъде добра и послушна и да се приготви да посрещне един изключително интересен човек. И повече вино, най-добро и разнообразно.

После се заключи в кабинета, отново извади на масата зелената папка и започна да премисля всичко от самото начало. Обезпокоиха го само един път: куриерът от Военния департамент донесе последното комюнике от фронта. Фронтът се бе разпаднал. Някой беше подсказал на хонтийците да обърнат внимание на жълтите танкове и миналата нощ те бяха унищожили с атомни снаряди около деветдесет и пет процента от танковете-излъчватели. За съдбата на нахлулата армия нямаше повече сведения… Това беше краят. Това беше край на войната. Край за генерал Шекагу и генерал Од. Край за Очилатия, Чайника, Облака и другите дребни фигури. Много вероятно беше това да е краят на Графа. И разбира се, това щеше да бъде краят на Умник, ако Умник не беше умник…

Той разтвори комюникето в чаша вода и започна да обикаля из кабинета си. Чувствуваше огромно облекчение. Най-малкото — сега със сигурност знаеше кога ще го извикат. Първо ще ликвидират Барона и не по-малко от денонощие ще избират между Гърчавия и Кътника. После ще трябва да се поблъскат с Очилатия и Облака. Това е още едно денонощие. Е, на Чайника ще му видят сметката между другото, но само генерал Шекагу ще им отнеме не по-малко от две денонощия. И чак после… После за тях вече няма да има никакво „после“.

Чак до идването на госта той не излезе от кабинета си.

Гостът направи най-добро впечатление. Беше великолепен. Толкова великолепен, че прокуроршата, студена и светска в най-страшния смисъл на думата жена, която в очите на прокурора отдавна бе само стар боен другар, след първия хвърлен към Мак поглед се подмлади с двадесетина години; държеше се невероятно естествено — сякаш знаеше каква роля трябва да изиграе Мак в нейната съдба.

— Но защо сте сам? — учуди се тя. — Мъжът ми ми поръча вечеря за четирима…

— Да, наистина — потвърди прокурорът, — аз ви разбрах, че вие искате да дойдете със своята дама. Аз помня това момиче, заради вас то без малко не изпадна в беда…

— Тя изпадна в беда — спокойно каза Мак. — Но за това ще поговорим после, ако позволите…

Вечеряха дълго, весело, много се смяха, малко пиха. Прокурорът разказа последните сплетни. Прокуроршата много мило вмяташе нескромни анекдоти, а Мак с хумористичен тон описа своя полет с бомбоносеца. Докато се смееше на разказа му, прокурорът с ужас мислеше какво щеше да го чака сега, ако само една ракета бе улучила целта си…