Аркадий Стругацки - Прогресорите и странниците

Великият Мак броеше гарги. Бегло погледна към влезлите, върна се към заниманието си, но веднага се озърна отново и се вгледа по-внимателно. „Позна ме — помисли си прокурорът. — Позна ме умничето ми…“ Той се усмихна на Мак, потупа по рамото младия лаборант, който въртеше ръчката на аритмометъра, спря по средата на стаята и се огледа.

— Тъй — произнесе той някъде в пространството между Мак и Жабчето. — А тук с какво се занимавате?

— Господин Сим — каза Жабчето, като се изчервяваше, намигаше и потъркваше ръце, — обяснете на господин инспектора с какво… кхе… хм…

— Ами че аз ви познавам — каза великият Мак, който някак неочаквано възникна на две крачки от прокурора. — Прощавайте, но ако не греша, вие сте държавният прокурор.

Не, не беше лесно да имаш работа с Мак — целият внимателно обмислен план отиде по дяволите: Мак изобщо не мислеше да прикрива нищо, не се боеше от нищо, беше му интересно, гледаше прокурора от висотата на ръста си, както се гледа някое странно екзотично животно…

Трябваше спешно да се импровизира.

— Да — със студено учудване произнесе прокурорът и престана да се усмихна. — Доколкото знам, наистина съм държавен прокурор, въпреки че не разбирам…

Той сви вежди и се вгледа в лицето на Мак, който широко се усмихваше.

— Я-я-я! — възкликна прокурорът. — Ама да, разбира се… Мак Сим, или Максим Камерер! Но чакайте, доколкото знам, вие бяхте загинал. Массаракш, как сте попаднал тук?

— Дълга история — махна с ръка Мак. — Между другото аз също съм учуден, че ви виждам тук. Никога не съм предполагал, че нашата работа ще интересува Департамента на юстицията…

— Вашата работа интересува много хора — каза прокурорът. Хвана Мак под ръка, отведе го до по-отдалечения прозорец и се осведоми с доверителен шепот: — Кога ще ни подарите хапчета? Истински хапчета, за всичките трийсет минути?…

— Нима и вие също?… — попита Мак. — Впрочем да, естествено…

Прокурорът поклати горестно глава и с тежка въздишка завъртя очи.

— Нашето благословение и нашето проклятие — произнесе той. — Щастието на държавата ни е мъчение за нейните управители… Массаракш, страшно се радвам, че сте жив, Мак! Трябва да ви кажа, че делото срещу вас беше едно от редките в моята кариера, които ми оставиха чувство за някаква досадна неудовлетвореност… Не-не, не се мъчете да отричате, по буквата на закона вие бяхте виновен, тук всичко е в реда на нещата… Извършихте нападение срещу кула, убихте, доколкото знам, легионер, за това, знаете, не можеха да ви погалят. Но по същество… Да си призная, ръката ми трепна, когато подписвах присъдата. Все едно че осъждах дете, не се обиждайте. В края на краищата това беше по-скоро наша, отколкото ваша акция, така че цялата отговорност…

— Аз не се обиждам — каза Максим. — И не сте далеч от истината — постъпката ни с тая кула беше наистина детинска… Хубаво, че не ни разстреляха.

— Това беше всичко, което можех да направя. Спомням си, че бях много огорчен от съобщението за смъртта ви…

Той се засмя и дружески стисна лакътя на Мак:

— Невероятно се радвам, че всичко е свършило толкова благополучно. Невероятно се радвам, че се запознахме… — прокурорът погледна часовника си. — Слушайте, Мак, защо всъщност сте тук? Не, аз нямам намерение да ви арестувам, това вече не е моя работа, нека сега с вас се занимава военната комендатура. Но какво правите в този институт? Нима сте химик? При това…

Той посочи нашивката.

— Аз съм от всичко по малко — каза Мак. — Малко химик, малко физик…

— Малко нелегален… — каза прокурорът с благодушна усмивка.

— Съвсем малко — решително отсече Мак.

— Малко фокусник…

Мак внимателно го погледна.

— Малко фантазьор… — продължаваше прокурорът. — Малко авантюрист…

— Това вече не е свързано със специалността — възрази Мак. — Това са, ако предпочитате, просто качества на всеки добросъвестен учен.

— И добросъвестен политик.

— Рядко съчетание — забеляза Мак.

Прокурорът въпросително го погледна, после съобрази и се засмя отново.

— Да — каза той. — Политическата дейност си има своя специфика. Никога не слизайте до политиката, Мак, дръжте на своята химия… — той си погледна часовника и каза с досада: — Ах, проклятие, нямам абсолютно никакво време, а толкова ми се искаше да си побъбря с вас… Преглеждах досието ви, интересна личност сте… Но навярно също сте много зает…

— Да — отговори умничето Мак, — макар, разбира се, не толкова много, колкото държавният прокурор.