Айра Левин - Кулата на ужасите

Загледана в потъмнелите мокри тухли, с притиснати към мазилката колене и изтръпващи от болка ръце и пръсти, тя помести пръстите на лявата си ръка с няколко сантиметра към рамката на стъклото. Само да можеше да се хване здраво за основата й и да се покатери по тухлите… И да не мисли за двайсетте етажа стъклен небостъргач под себе си, за вятъра и снега в черната бездна. По гърба й се стече ледена струйка. Потрепери. Започна да се изтласква с бедра и колене, придвижи пръсти наляво по студения метален перваз, без да гледа надолу. Просто поредното изтощително упражнение в клуб „Вертикал“…

— И така може.

Погледна нагоре. Той седеше странично на перваза и примижаваше от снежинките. Ръцете му в лъскави хирургически ръкавици забърсваха отпечатъците от пистолета.

— Той се е сбил с теб, догонил те е в спалнята, блъснал те е през прозореца и се е застрелял. Трябва да дойде след четири минути. Само дано не закъснее. — Пъхна пистолета под якето си, примижа и се намръщи от снега. — А може би трябва да блъсна и него…

Впи пръсти в основата на рамката и се изтегли с треперещи от болка ръце, помагаше си с дясното коляно, вече безчувствено под мокрите джинси. Издигна се до следващия ред тухли и се опря на лявото коляно. Изтласка се едновременно с двете колене и се вкопчи във вътрешния перваз с пръстите на дясната си ръка.

Стана и посегна към телескопа. Хвана го с хирургическата ръкавица за окуляра, клекна и започна да отлепя средните пръсти на ръцете й от перваза с ръба на долната му, по-масивна част. Успя.

— Никога няма да те забравя. — Викаше, за да заглуши воя на виелицата. — Имам касетите. От снощи, от първата вечер, когато дойде тук, и от онази съботна нощ… преди шест седмици. Имам всичко, почти до последната минута… — Усмихна се, без да спира да отлепя неясно пръстите й, за да не остави белези от насилие. — Със сигурност мога да кажа, че използвахме всички възможности. Бог ми е свидетел, че не исках такъв край. Ще те гледам, докато съм жив. Махай се, Фелис. — Беше скочила на перваза. — Махай се!

Фелис спря, погледна го и тръгна към впитите в ъгъла на прозореца пръсти. Подуши ги. Изгърби се, изфуча и козината й настръхна. Той се изправи.

— Разкарай се. Мамчето е заета с падането си.

Фелис наведе глава, подуши вкочанените пръсти и изсъска. Пристъпи напред и подаде глава от прозореца. Стресна се от вятъра и снега. Погледна вдигнатото нагоре лице.

Дръпна се и отново подуши пръстите. Обърна се, съскайки, и се сниши на перваза.

— Спокойно — рече той. — Аз съм, татко.

Тя се озъби, очите й се превърнаха в цепнатини. Изфуча, опъна опашка и приклекна на задни лапи.

— Измитай се, Фелис. — Замахна с телескопа към нея. — Да не искаш…

Тя се хвърли от ръката към лицето му, впи зъби в носа и заби нокти в очите му. Той захвърли телескопа и я сграбчи, лъскавите му ръце се плъзнаха по гърба й. Простена сподавено в козината й и рухна назад.

Във вестибюла на двайсетия етаж нямаше жива душа. Когато вратата на асансьора се затвори зад него, той погледна часовника си — точно девет, стрелките бяха под идеален прав ъгъл.

Зачуди се каква ли беше тази сложна организация на Пит Хендърсън. Хвърли последен поглед в огледалото — изглеждаше ужасно с тези зачервени очи. Притисна яката на сакото с надеждата да скрие поне в първия момент оръфаното място.

Приближи се до вратата на двайсет Б. Ослуша се. Никакъв звук. Позвъни.

Заразглежда украсената с панделки кутийка от антикварния магазин „Долхаус“. Надяваше се, че няма да излезе от добрия тон. Тъй или иначе, вече бе късно да мисли за това.

Наостри уши — сякаш чу сподавен вик.

Натисна бравата и тя поддаде.

Отвори няколко сантиметра. Лампите светеха.

— Ало? Имали някой?

Откъм спалнята долетя сподавен стон.

Отвори по-широко вратата. Кухнята му се стори мърлява. Странно, изглеждаше му чистница. На стената между кухнята и банята висеше ярка картина, изобразяваща ястреб, сокол или нещо подобно. Вратата на спалнята бе затворена.

Влезе и извика:

— Ало?

Сложи подаръка на викторианската закачалка и закрепи паянтовата лавица. Отскочи, когато изпод нея на пода падна нож.

Загледа го — остър кухненски нож, дълъг двайсетина сантиметра, с черна дръжка. Вдигна го, разгледа го отблизо и го остави на закачалката до кутийката.

Приближи се до вратата на спалнята. Под прага лъхаше студ. Почука.

— Кей — извика той. — Аз съм, Сам Йейл. Добре ли си?

Стенание.

Бутна вратата срещу напора на вятъра. Отвътре изхвръкна рижо-бяла котка и се втурна към хола, черното крайче на опашката й бе настръхнало.