Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

— Велосипед, твой? — Той се огледа, сякаш за пръв път забелязваше, че наоколо има и други. — Да сте виждали тук някакъв велосипед, момчета?

Онези започнаха да се кривят и хилят като клоуни, клатейки отрицателно глави. Тассе насмалко щеше да се спука от смях. Джокер продължи:

— Защо не ни пратиш леля си, старче, или някоя от бавачките в приюта, пък ние ще размислим как да решим… въпроса.

Този път помислих, че ще умрат от смях, че направо ще се пръснат. Сякаш три дни бяха седели затворени, дишайки смехотворен газ. Усетих, че е време да започвам.

Не мога да се променя. Винаги когато ме е страх, решавам да държа реч. На смъртния си одър сигурно пак ще бръщолевя, а пред райските врати ще надуя главата на свети Петър и той ще ме изрита в отдела за рекламации на първия етаж.

И така, започнах. Направих две крачки напред и се озовах пред първия дангалак. Погледнах го право в очите с израз, който смятах, че ще му напомни обидите и терзанията от детството — нали те винаги се таят някъде дълбоко у всекиго, трогателни или болезнени. За мое удоволствие забелязах, че цигарата в ъгълчето на устата му нервно затрепери.

Казах:

— На пръв поглед не изглеждам толкова опасен, особено когато ме наблюдават седем чифта очи, и то на хора с петнайсет-двайсет години по-млади от мен. Но и лъвът, изкарал няколко години в зоологическата градина, не изглежда така страховит, додето някой не се е осмелил да се вмъкне в клетката му.

Продължих с крачка встрани към следващия. Висок почти колкото мен, с едра пъпка под лявата ноздра и с капчици пот над горната устна.

— Хич не си мислете, че ще ме уплашите, като се ежите така и се мъчите да приличате на някой непристъпен скат в норвежка планина.

Оня видимо се изчерви и аз се отправих към следващия: тип, току-що сдобил се с пепеляво-черна четина на брадичката. Очите под гъстите тъмни вежди бяха определено късогледи. Би трябвало да носи очила. Размахах няколко пъти ръката си под носа му. Не знаеше къде да гледа, смути се.

— Ей, има ли някой вкъщи? Аз съм тук. Не, ей тук съм. Иди си у дома да си вземеш очилата, приятелю. Мязаш ми на пратеник от друго измерение. Е, ще го разбереш, като пораснеш. Всъщност разгърни енциклопедията, ако толкова те интересува, и разбира се, ако можеш да четеш.

Следващият беше Джокер и аз го пропуснах, минавайки точно пред него. С края на очите си забелязах, че преглъща тежко. Вдясно пред него стоеше шутът Тассе.

Един шут е лесна плячка, ако преди това не е успял да се застрахова. Казах:

— Здрасти, Грухчо. Изглежда, че ти самият имаш нужда да караш велосипед от време на време. — Изчаках малко за ефект. — Моцион, ще намериш думата в речника за чужди думи.

Последните двама взех наведнъж.

— А тук кои са? Абот и Костело? Кнол и Тот в детската градина 2 2 Абот и Костело — английски комици от 40-те години; Кнол и Тот — пакостници от комикси от 50-те години. — Б.р. ?

Отново заех централна позиция и обгърнах всички с поглед.

— Знаете ли аз кой съм? Знаменитият Веум, не сте ли чували за мен? Ще ме намерите в телефонния указател на буква „Ч“ — като Чудовище. От време на време пишат за мен във вестниците, тогава, когато натупам някого. Така че не ви препоръчвам да се вмъквате в бърлогата ми. Просто разберете: все едно, че играя в националния отбор, а вие — в някое лилипутско тимче от пета селска група. Имате само едно преимущество — аз всъщност нямам право да бия по-малки от мен. Но тъй като съм доста известен с изключенията, които допускам по този и друг повод, опитайте! — Бях набрал известна преднина и продължих: — Дойдох тук да взема обратно велосипеда си и мисля вече да го направя. Възражения?

Впих поглед в Джокер. С психопатите е като с мечките, най-добрият метод за дресировка е да ги гледаш право в очите. Казах:

— Когато ние, мъжете, играем покер, в колодата няма джокер!

С тези думи минах точно покрай него, хванах велосипеда за кормилото и го обърнах. Шест чифта очи не ме изпускаха нито за миг. Джокер остана, както си беше, с гръб към мен.

Глупаво е да си с гръб към раздразнен психопат, но аз хипнотизирах публиката и нямах почти никаква алтернатива. Докато минавах покрай Джокер, на излизане от омагьосания пръстен, аз извърнах глава към него и го приковах с поглед:

— Хайде сега тичайте да смените пелените на шефа си, момчета.

Продължавах да държа главата си обърната назад, сякаш се бях схванал, впил очи в неговите, додето не се озовах на безопасно разстояние, там, където не можеше да забие сгъваемия си нож в гърба ми, без да не пробяга някой и друг метър.