Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Зад мен не се чуваше никакъв шум. Никой не се осмели да гъкне или да се засмее. Никой не се смее, когато е свидетел на покушение срещу някое превъзходителство, във всеки случай не преди кралят да си е отишъл. Ала аз, с вродената си нескромност, си въобразявах, че моето поведение ще предизвика фурор, че един ден, когато разказват историята на заловената вече банда или я показват по телевизията край синкав горски огън, ще възхвалят моето хладнокръвие и хумор.

Долу на пътя възкачих велосипеда и натиснах педалите: самотен конник, понесен към залеза. Само че за самотник, твърде весел. Въпреки всичко, което подозираше, че му предстои.

Роар ме посрещна на ъгъла, където го бях оставил. Гледаше ме с очи, широко отворени и пълни с учудване. Скочих от велосипеда и двамата тръгнахме обратно към неговия блок.

Момчето се обади:

— Какво… какво направи?

— Просто го взех.

Сякаш това бе най-лесното нещо на света.

Не й бе нужно дори да отвори уста, веднага разбрах що за птица е. Тичаше към нас с лекотата на девойка, тъмната коса обграждаше лицето й като рамка и от уплахата изглеждаше тъй, сякаш има три очи — третото око беше всъщност отворената уста. Сини кадифени джинси, плътно прилепнало бяло поло и шушляково яке в червено и синьо, което не бе успяла да закопчее.

— Роар! — провикна се тя от петдесетметрово разстояние. — Къде беше?

Сграбчи сина си за раменете и се взря така навътре в очите му, като че там щеше да види картата на местността, където е бил. Косата й, непослушно къдрава, бе високо подстригана на тила. Тил, бял и нежен, от тези, които те карат да плачеш без сълзи и ти напомнят за всички лебеди, които някога, през детските години, си наблюдавал в Нюгордския парк и които будят у теб дълбоко съжаление, че сам не си намерил такъв нежен женски тил, притиснат към който да поплачеш. В моя случай аз вече загубих тази възможност. Накратко, това бе женски тил от онези, които предизвикват много чувства и размисли.

— Мамо — поде Роар. — Това е… Знаеш ли, Джокер и те… взеха велосипеда ми… и аз тръгнах…

Тя ме измери с леден поглед и каза с глас, който би ми подействал много приятно на плажа през лятото при трийсетградусова жега:

— Кой сте вие? — И пак на Роар: — Този да не ти е направил нещо?

— Да ми е направил нещо! — Той удивено я погледна.

Майка му го разтърси:

— Отговаряй, чуваш ли, отговаряй!

И пак ме погледна с очи, в които вече бликаха сълзи:

— Кой сте вие? Само да сте посмели да го докоснете… аз ще ви убия!

По лицето й бяха избили червени петна, а нослето й лъщеше от пот. Очите й, тъмносини, искряха като пламъчета.

Казах:

— Името ми е Веум, госпожо, и нищо не съм…

Роар ме прекъсна. Сега в неговите очи блестяха сълзи:

— Той нищо не е… та той ми помогна, взе ми обратно велосипеда. Той го взе от горе, от хижата на Джокер и другите, така че той не… а ти…

Сълзите се стичаха по бузите му, а майка му го гледаше безпомощно. После го прегърна и прошепна нещо в ухото му.

Озърнах се. Почти се бе стъмнило и много прозорци вече светеха. Минаваха автомобили, изморени мъже сливаха сгърбени от колите си и тръгваха, забили поглед в земята, към входовете и асансьорите, нагоре към жените и вечерята на двайсет метра над повърхността на земята, двайсет метра по-близо до космоса, и на един работен ден по-близо до вечността. На тротоара пред блока, в който живееха, в момента се разиграваше малка семейна драма, ала никой от тях не погледна насам, никой не забеляза младата жена и малкото момче, както и не толкова младия мъж и чисто новия велосипед. Все едно, че се намирахме нейде в безлюдната Сахара.

Тя ми хвърли поглед над раменете на момчето и сега изглеждаше едва ли не на двайсет години, съвсем млада. Устата й имаше меките очертания на момиченце, което не получава исканото бонбонче, но пухкави и чувствени, устните не оставяха съмнение в това, че то ще изпълни онова, което си е наумило един ден, щом порасне. Тъмносините очи също се бяха смекчили и цветът им напомняше цветя, които така и не си откъснал, а после цял живот си съжалявал за това.

Тя каза:

— Извинявайте. Така се изплаших. Той… той никога не е отсъствал толкова дълго от къщи. Аз, аз…

— Разбирам.

Жената се изправи и ми подаде едната си ръка, а с другата отмахна кичур от челото си.

— Аз… Казвам се Венке Андресен.

Задържах за няколко секунди ръката й:

— Веум. Варг Веум.

Тя учудено ме погледна и разбрах, че или не е проумяла собственото ми име, или е помислила, че го е чула погрешно.