Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Насред моста през Пуддефиорд заседнахме в автомобилната колона, която въобще спря да се движи. Сякаш бяхме кацнали на върха на избледняла дъга. Вдясно от нас се виждаше остров Аски, разделящ като ципа сивото небе от черната вода. Далеч нататък, по склоновете на планината, вече мъждукаха светлинките на прозорците, сякаш припламващи сигнални огньове. Вляво, в най-вътрешната част на залива, се чернееше скелетът на нещо, което някой ден с божия помощ и при по-благоприятна конюнктура за търговския флот би могло да се превърне в истински плавателен съд. Огромен кран се поклащаше заплашително над скелета и приличаше на гигантско допотопно земноводно, което се готви да погълне друго праисторическо чудовище. Беше един от онези късни зимни следобеди, в които смъртта сякаш витае във въздуха и я долавяш, накъдето и да се обърнеш.

Подех:

— Разкажи ми сега за своя велосипед, за майка си, за Джокер и неговата банда. За това какво всъщност искаш от мен.

Окуражих го с усмивка. Момчето също се опита да са усмихне. Не познавам нищо по-сърцераздирателно от деца, които искат да се усмихнат, а не могат. Явно му предстоеше да разкаже някаква мъчителна история.

— Преди седмица взеха велосипеда на Петер. Той също си няма татко — започна малкият ми спътник.

— Да?

Автомобилната колона потегли отново съвсем, съвсем бавно. Машинално следях червените стопове на колата отпред. Роар продължи:

— Джокер и бандата му… се намират… те имат една хижа горе, на хълма зад блоковите жилища.

— Хижа?

— Да, но не са я строили те, а други, които Джокер и бандата му изгониха от там. И сега никой не се осмелява да стъпи в хижата. Но ето че…

Движехме се по главния път към Лаксевог. Вдясно, от другата страна на Пуддефиорд, личаха контурите на полуостров Нурднес, изпънат като кучешка лапа над фиорда.

— И после… — измърморих.

— Чухме, че и преди това са правили подобни неща, че са замъквали там по-големи момичета… хващали ги, вмъквали ги горе в хижата и… и правили с тях неща… Само че с момичета, не с… майки! И ето, откраднаха Петеровия велосипед и майка му тръгнала нагоре да го вземе от тях, но… не се върна.

— Как така не се върна?

— Ами така. Чакахме я около два часа — Петер, Ханс и аз. Петер плачеше и все повтаряше, че сигурно са убили майка му, че баща му отплавал в морето и въобще не си дошъл и…

— А вие не отидохте ли… не можахте ли да намерите възрастни хора, които да ви придружат?

— При кого да отидем? Нито Петер, нито Ханс, нито пък аз имаме татковци, портиерът непрекъснато ни гони, гони ни и полицаят Хауге, а онзи тъпак, ръководителят на детския клуб, само ни кара да играем на „Людо“ или на подобни глупави игри. И ето че майката на Петер се появи. Откъм гората на хълма. Тътреше велосипеда със себе си. Но дрехите й бяха разкъсани, изпоцапани и тя… тя така плачеше, че всички я чуха. След нея вървяха Джокер и бандата му, те се кикотеха и крещяха. А когато ни видяха, дотичаха при нас и казаха… така, че и майката, и останалите да чуят, че ако тя каже нещо някому, то тогава… тогава те щели да направят на Петер нещо ужасно!

— И с това ли се свърши?

— Да. Никой не се осмелява да се опълчи на Джокер и на компанията му. Бащата на едно момиче хвана веднъж Джокер сам, когато идваше от супермаркета, притисна го до стената и го заплаши, че ще го пребие, ако не престане да върши това, което върши.

— И?

— И късно една вечер, когато бащата се връщал сам, те го причакали на входа, цялата банда. Така са го били, че лежа болен цели две седмици, а после се премести да живее другаде. Тъй че никой не смее да ги закачи.

— Аз обаче ще трябва да се осмеля, а? — погледнах надолу към него.

Момчето вдигна към мен очи, пълни с надежда:

— Да, та нали си детектив?

Замълчах. Едър, силен, истински детектив, а всъщност с чене, по-голямо от мускулите. Бяхме отминали първите гъсто застроени райони, както и зоната на движение със скорост до петдесет километра в час, но не намалих особено скоростта. Усещах, че имам достатъчно време.

— А сега — казах, — сега те са взели твоя велосипед и ти се боиш, че… майка ти… Разказа ли й какво се е случило с майката на Петер?

— О, не! Не посмях!

— И си сигурен, че това е работа на Джокер и бандата му, които…

— Да, защото в бандата им има един дебеланко, Тассе, който днес, на връщане от училище, ми каза: велосипедът ти е у Джокер, взел го на заем и мога да си го получа обратно, ако отида горе в хижата. А ако ме е страх, да съм прател майка си, хилеше се той.